Галерия

3

2

1

КЮРЦАКИС: Обратно на онова, което се случва в западноевропейските общества, в които разривът с миналото, какъвто модерността сама по себе си представлява, все пак до известна степен представлява и трансформиране на предшестващи, местни, традиционни структури и форми, в Гърция (струва ми се, и въобще на Балканите, и още по-общо в целия западен свят), този разрив е бил още по-радикален и драматичен, тъй като буквално бележи безмилостното изтръгване от корен на цялата предишна традиция, която в основата си е била устна. Тази непреодолима пропаст е попречила на традицията да се обнови динамично и по естествен начин, както е успявала да го прави в миналото. Във всеки случай това не означава, че нашата традиция не прониква неизменно и по-дълбоки културни пластове, които лесно разпознаваме всеки път, когато се вгледаме по-надълбоко в себе си – и тук най-напред ще спомена гръцкия език. И обратно: в наше време последната вълна на модерността – онази, която наричаме  „постмодерно”-  помита дори на Запад самите ценности и йерархии на модерността,  като довежда целия наш свят до невиждан духовен смут.

ВЪПРОС: На какво според вас се дължи възроденият през последните десетилетия интерес към Карагьозис от страна на изследователите на театъра на сенките?

КЮРЦАКИС: Възраждането на теоретичния интерес към Карагьозис се отнася най-вече до 70-те и 80-те години на двайсети век. В този период са писани и издадени и моите изследвания по темата, наред с доста други. Колкото до днешното живо присъствие на театъра на сенките, признавам, че то крие нещо удивително за мен самия, който гледах – и продължавам да гледам - с доста голяма доза песимизъм на бъдещето на народната култура. Естествено Карагьозис вече не е – не може и да бъде -  онова, което е бил, когато е представлявал най-любимото народно зрелище на огромна публика от възрастни хора, които в голямата си част са били неграмотни. Но фактът, че и днес съществуват по-млади талантливи майстори на театъра на сенките, които ревностно и предано служат на това изкуство и намират отзвук у публиката (и то не само детската), със сигурност е показателен за някои неща. За кои именно? Без друго, че – независимо дали това ни харесва или не – Карагьозис си остава един новогръцки символ, който, макар и чрез един карикатурен образ, може да ни каже много неща за нашето колективно аз.

ВЪПРОС: С “Книгата на творбата и времето” вашата трилогия „Същото и другото”, започнала с „Подобно на роман” и продължила с „Ние и другите”, добива завършен вид. Всяка от трите части може да бъде четена поотделно сама за себе си, независимо в какъв ред. Става дума за пространно есе за творчеството, което влиза в диалог с гръцкия език и мисъл, с европейската култура и нейното многопосочно духовно наследство, но и с новогръцката народна традиция и устно предаваните култури по света. Каква ви мотивира за написването на този отворен към множествени тълкувания литературен текст, който буквално се извайва пред очите на читателя?

КЮРЦАКИС: Основният стимул бе дълбоката антропологична мутация, която са познали през втората половина на двайсети век не само Гърция и Европа, а струва ми се целият свят, и която е променила и всички нас – индивиди и народи  - и разбира се е променила и мен, писателя и моята работа, за чието написване бяха необходими две десетилетия (тук се вписват и двете ключови думи „творчество” и „време”). И неразделно от тази метаморфоза, трепетното усилие да дам чрез литературния си труд и опита, който той ми е дарил, емпиричен и изцяло личен отговор на въпроса: по какъв начин духовното наследство, което носим в себе си – гръцкият език, европейската култура, литературата, изкуството – може да ни помогне във водовъртежа на времето, в които живеем, да чувстваме, да размишляваме и да живеем малко по-човешки – или, за да припомня думите на първия гръцки поет-нобелист Георгиос Сеферис – „да се издигнем малко по-нависоко”.

ВЪПРОС: В последната ви книга „Един селяк в Ню Йорк” се разхождате из тази световна метрополия, наблюдавате я с погледа на пътешественик и си водите дневник за това как виждате вие – съвременният европеец, Новия свят, който от своя страна ви кара да погледнете по различен начин на вашия собствен – на стара Европа и още по-древна Гърция. Както пишете, „[...] някога си мислех, че в наше време няма нужда да пътуваш до Америка, тъй като самата Америка – дори повече отколкото трябва – се е погрижила да пътува и да се установи навсякъде по света, разбирам, че съм допускал грешка. Америка по света отстои от Америка в Америка колкото и възпроизведеното от оригинала. А трябва да прибегнеш към оригинала – в този вечно подвижен претопяващ казан на човечеството – за да проумееш малко по-добре Америка по света”. Какви размисли отключи у вас досегът с Америка „от първа ръка”, които не биха могли да се родят без да сте я посетил?