Галерия

1

Така че проблемът с репарациите принципно показва колко е трудно да се покрият някакви щети от войната по този начин. За победените това е един политически, а не икономически дълг. Това е една санкция спрямо тях, един опит те да бъдат съсипани икономически и финансово и да не могат да се възстановят. А за победителите са напразни очаквания. Те смятат, че ще получат репарации, които в крайна сметка не успяват да получат.

Примерът от Първата световна война е много показателен. Огромните репарации, които са наложени на Германия, на България и на останалите победени държави не могат да се изплатят. В крайна сметка се стига до това, че се правят няколко различни международни срещи и конференции, на които да се намери някакво решение на проблема.

През 1923, когато става ясно на междусъюзническите комисии, че България не може да изплаща репарациите са направени разсрочки. През 1924 са направени разсрочки и за германските репарации по така наречения план Дос. Следват нови разсрочки на вече облекчените плащания. През 1928 и 1930 има нови разсрочки и всъщност репарациите от Първата световна война са „погребани” официално от избухването на така наречената Велика депресия, която обхваща света от 1929 до 1933. Тогава вече става абсолютно невъзможно държавите да плащат каквито и да са подобни дългове.

Българските репарации след Първата световна война и изселническата спогодба Моллов-Кафандарис

Тук възниква един проблем в българо-гръцките отношения и всъщност трябва да кажем, че репарациите са били един от проблемите, които сериозно са тровили междудържавните контакти между двете страни, защото са предизвиквали много големи разминавания помежду им. И често неразбирателството по този въпрос е ставало причина за едно цялостно недобро развитие на двустранните отношения.

Българо-гръцките отношения между двете Световни войни се усложняват и от факта, че през 1919 по предложение на гръцката страна към Ньойския мирен договор е била добавена една конвенция за доброволна размяна на населенията. Гърци от България да се заменят с българи от Гърция, като идеята е държавите да им платят за имотите, които те оставят. В крайна сметка тази конвенция се развива и продължава до края на 20-те години. Оказва се, че броят на гърците, напуснали България е значително по-малък от броя на българите, напуснали Гърция. В резултат на това се получава едно доста значително салдо в полза на България, което гръцката държава трябва да изплати на България и тя да обезщети бежанците от Беломорска Тракия и Егейска Македония.

В един момент този проблем се свързва именно с репарациите. През 1931, в разгара на финансовата криза, когато става ясно, че не е възможно да се плащат никакви междудържавни дългове, тогавашният американски президент Хувър предлага едногодишен мораториум върху всички подобни плащания – репарационни и военни.

България се възползва от правото и прекратява плащанията си към Гърция по тези репарации. В отговор на това обаче Гърция прекратява плащанията си по спогодбата за размяна на населението, известна като „спогодба Моллов – Кафандарис”. Започва един дълъг спор, той се пренася в Хага. България твърди, че това не е междудържавен дълг, а дълг към частни лица, които са оставили имотите си в Гърция и затова той не може да се ползва от мораториума на Хувър.

Така или иначе в крайна сметка между България и Гърция остават страшно много висящи и нерешени финансови проблеми, между които са тези за репарациите и изселническата спогодба Моллов-Кафандарис.

Репарациите след Втората световна война

Те са заварени от Втората световна война и нещата се усложняват още повече. На 1 март 1941 България влиза в Тристранния пакт и се присъединява към държавите – съюзнички на Германия. След което Германия започва война срещу Югославия и Гърция. България не участва във военната кампания. Тя не обявява война и дори сключва спогодба, по силата на която германските войски, които преминават през България нямат право да ползват българските железници.

Но така или иначе Гърция ще твърди, че германците са осъществили нападението през България. След като Гърция е победена, през април същата година Германия дава правото на България да администрира така наречените „нови земи” – Вардарска Македония от Югославия и Беломорието от Гърция. Български войски влизат в тези райони и се установява българска администрация. Това положение просъществува до септември 1944, когато България излиза от Тристранния пакт, на нейната територия навлизат съветски войски и тя влиза в антихитлеристката коалиция. В последната година на войната дори участва в преки военни сражения срещу Германия.

Тук отново възниква проблемът с репарациите и за пореден път става ясно, че те се определят абсолютно произволно. Без да има достатъчно ясни описания както точно е разрушено – какъв процент от железопътната мрежа, колко от мините, колко от градското пространство... Няма ясни и точни разчети.

Първоначално гръцката страна поставя фантастично високи суми. Иска българската страна да ѝ плати за така наречената българска окупация 750 милиона долара. За онова време това е огромна сума. Бих казал, че българските отговори са много аргументирани, въпреки че като цяло ги правят представители на комунистическата власт. В интерес на истината те използват специалисти от старите министерства. Тоест, очевидно подготвени хора, които дават много аргументирани отговори и оборват точка по точка всички претенции за такива репарации. Нещо повече, България дори твърди, че понеже е гледала на тези земи не като на нещо временно, което управлява, а като на земи, които ще се интегрират в бъдеще към българската държава, показва с цифри, че всъщност е направила инвестиции в тези райони, и то в размер на милиони. От това личи ясно колко е трудно да се определи каква е степента на щетата, кой я е предизвикал и как трябва да се плати.