Галерия

1

В крайна сметка, трябва да признаем, че когато определят репарациите след Втората световна война победителите подхождат по един по-реалистичен и разумен подход. Те са си направили изводите, че крахът на репарациите от Първата световна война не трябва да се повтаря. Тоест, че определянето на много големи на репарациите по никакъв начин не означава, че те ще ги платят, както и че така се нагнетява напрежение и се създават условия срещу икономическото възстановяване на Европа.

Така тезата, особено на САЩ е, че репарациите трябва да бъдат минимални и че принципно трябва да се гледа към възстановяване на Европа, а не да се търси кой на кого да плати. И малко по-късно, през 1947 американците ще лансират и своя план за финансово и икономическо възстановяване на Европа, известен като „доктрината Маршал”. Те смятат, че ако желанието е Европа да се възстанови и да стане икономически силна трябва да се върви към възстановяване на всички райони. Че не може да се иска от една съсипана Германия например, да изплаща репарации на другите, които също са съсипани, разбира се.

Изключение е направено само за Съветския съюз, който много настоява да получи репарации. Погледнато обективно СССР наистина е претърпял най-големите щети и в крайна сметка американската и английската делегации се съгласяват той да получи репарации, но само от собствената си окупационна зона в Германия. И така на практика СССР изнася стотици заводи и други неща от източногерманската окупационна зона. Тезата за репарации не се възприема за останалите държави и това е едната причина те да не са толкова тежки след Втората световна война.

Втората причина е, че в хода на мирната конференция в Париж, започнала през 1946, Европа в голяма степен е вече разделена на сфери на влияние. Вече се е оформило това, което Чърчил ще нарече „желязната завеса”. Тя е паднала над Източна Европа и от тук нататък е ясно, че тези държави ще са под някаква доминация на СССР.

Това променя отношенията към санкциите на победените. От тук нататък, включително съветската делегация е много против да се искат големи репарации от държавите, които са били доскоро съюзници на Германия и вече се намират в нейната зона. Тя няма интерес България да плаща репарации на Гърция, която е останала от другата страна на Желязната завеса.

Така се създава една съвсем нова ситуация. В един момент част от победените държави са протежирани от някои победители по простата причина, че те вече се намират в тяхната сфера на влияние.

И така съветската делегация е категорична, че от България не трябва да се искат големи суми. От друга страна трябва да признаем, че и американската делегация показва много ясно, че е против репарациите, когато на Италия са определени сравнително малки репарации – около 320 милиона долара. Подчертавам, че това е страна, която за разлика от България води война с Гърция.

Българските военни репарации и Гърция

Така в Париж започват да се обсъждат по-логични суми и се изисква България да плати репарации на Югославия и Гърция. Тук също е интересно да се види как протичат нещата след като двете държави попадат в различни сфери на влияние. Към 1946 конфликтът между Тито и Сталин още не е избухнал и Югославия върви плътно с общия съветски блок. В тази обстановка югославяните заявяват, че нямат претенции за изплащане на големи репарации от страна на България, а само на символични такива. Това само по себе си отслабва доста и гръцката позиция.

По този начин гърците остават в изолация. Първоначално се обсъжда България да изплати сума от 125 милиона долара, но след обявяването на позицията на Югославия и на западните победители, в окончателния договор се определя България да плати репарации в размер на 70 милиона долара. Те се разпределят така: 25 милиона за Югославия и 45 милиона за Гърция.

Друг благоприятстващ фактор – резултат от неуспехите след Първата световна война е решението репарациите да не се изплащат в твърда валута – долари или швейцарски франкове, тъй като се счита, че този вид плащане води победените държави до финансов срив. Решено е репарациите да се платят в стоки, което само по себе си е по-добрият вариант.

Проблемът с българо – гръцките репарации обаче остава във времето. Той не се решава веднага, тъй като следва политическите отношения между двете държави. Те се влошават изключително много в периода 1947 – 1948. Гърция е обхваната от Гражданска война, България и Югославия са обвинявани, че тайно подкрепят комунистическата съпротива. На практика, след като властта в Гърция се спечелва от монархическите сили в продължение на години няма дипломатически отношения между България и Гърция. В това е причината да не се плащат никакви репарации. България отказва да плаща каквито и да са репарации на държава, с която не поддържа дипломатически отношения.

Това е времето на Студената война. Контактите между държавите от двата блока са принципно много ограничени, те са предимно враждебни. България вече е напълно в сферата на съветското влияние и на практика никое от свързаните с външната политика решения не се взема от българското правителство. От тази гледна точка репарациите са проблем, който не стои.

След смъртта на Сталин през 1953 и най-вече след 1956, когато Никита Хрушчов дава други сигнали към международната общност в посока разведряване настъпват промени и в сателитите на СССР. Те също започват да се „отварят” и така бавно и мъчително започват да се възстановяват българо-гръцките отношения. Разбира се, те са натрупали страшно много проблеми, които трябва да се решат в годините.