изкрещя. Упоеното тяло помръдна като мотор
който запалваш след години,
без течности и без масло, и се чу
как изпращяват кокалите. Той стана, падна пак
с остатъците от разум си помисли по-добре да си вървя.
Трябва да ида на село да полея дърветата,
да видя планини и небе, да видя старата къща,
слънцето. Морно тяло да отпусна,
да си припомня някогашното свое аз,
да стана онзи, който бях.
И тъй настъпи моят час, какво стоя още
в гнилия град. И като събра отново
сили, той се изправи блед
и уморен. Посред нощ се измъкна,
отчаян отиде, олюлявайки се
из тесните сокаци, които сега пустееха
реки, които уж пресъхнали, ги бяха
затворили и залостили в недрата
на града. А отвън пред портата ни
се превърнаха в стремителна стихия.
Сега на тялото изваяно друг ще се наслаждава,
който има воля да издържи докрай. Красив
в убийството, уверен в ножа. Без
угризения и чувство за вина възседнал тялото,
държейки кормилото. Корав и силен
със страст и дързост, властник
и победител, и велик управник.
Любовникът. Тъмен къдрокос
с буйна грива. Обеца на ухото,
метална плочка на колана. Време на силата,
време на дързостта. И на лъжовната логика.
На изкуството блудница.
Сега, когато сам, пишейки
това негодно стихотворение в пустата
и тясна черна негова стая,
за тялото което беше там със силата
на младо животно, изискващо пълното
отдаване, отърсването от всякакви задръжки
унищожение и дързост. Сега, във времето
на засуха, тяло без мъзга
спаружена плът, пишейки върху
онези стари записки с разкривен
почерк върху листчета пакети от цигари
през нощи, когато се измъкваше преследван завиваше
по черни улици. Сега, във времето
на засуха, на жажда във сърцето,
на изгаряне на устните, има трудна
памет. Където и да я докосне го боли,
пробожда го ялово желание. Мрази
часовете, които е изгубил, часове на плахост.
Фалша на четенето и празнодумието
на книгите. Сега го дави вода която се надига
като черна змия. Придошла река без
да изпие нито капка...
А аз, който сега
изгарям в треска и крея,
екзалтиран съм застанал на черен
кръстопът, с какво да се изстъпя, да се съпротивлявам,
с какво да воювам, когато само с едно „съжалявам“
не можеш да се издължиш. Писаното слово не изкупва
думата, която не си изрекъл, думата дъхаща
на дела. Вик, който не си надал,
глас, който не си открил. Думи, леш
върху хартията изписана със молив. А не с кръвта
на сърцето. Която пише и не се изтрива.
Ретимно, октомври – декември 1991
Бележки:
При срещата си с лъжовната муза в неравната му битка с любовта в един бар, поетът
(докато пише) противопоставя на бесния ритъм на заведението собствените си сили,
които черпи от позоваването на негови съмишленици по перо (Корнарос, Соломос,
Сикелианос, Василис Михаилидис, Кавафис, Сеферис, Елитис, Елени Вакало), както и
на народната песен. – Бел. авт.
Мото: Г. Сеферис, „Записки за една седмица”. „Неделя”, ст. 5. Тетрадка за упражнения 1940. – Бел.авт.
„сърната …нежните й крайници”: Образът се дължи на натрапчивия спомен за
бронзовата дръжка на съд от 480 г. пр. Хр., съхраняван в музея в Древна Олимпия
(експонат № Β 5110). Носи наслова „Два лъва разкъсват сърна“. При все това, колкото
повече се вглеждаш в бронзовата композиция, толкова повече имаш чувството, че
лъвовете като че ли обгръщат еротично сърната, която с вид на превъзходство изглежда
така сякаш се наслаждава на съприкосновението с ръфащите плътта й лъвове. – Бел. авт.
ПОЕТЪТ И МУЗАТА ОТ ДИСКОТЕКАТА
(Или иначе казано: дни на фейсконтрол)
И нямаше ни порта, ни прозорец
за да се промъкнеш във живота ми. Как ли влезе?
С разломено тяло защо по дяволите ти дойде
с прашасали чувства и думи
модни убити? (Болен бях
дни наред трескав и с видения, алени
халюцинации, руини в дъното
на зеницата, образи тиранични.) Какво ли