Галерия

1

не ми вярваш, пипни, не съм

истинска. Аз никога не съм напускала,

впрочем как ли да напусна прискръбното

русло на небето, дъщеря на истинския

пророк. Винаги ще бъда там,

а тук дрехата празна, отражение

на тялото, което гледа мойто аз

отвън. Между мен и мен самата

празнотата и само туй, което се оглежда

в езерото, мога да съм аз,

как не го виждаш? Но ти си толкова

недосетлив, нищо не си проумял,

че не остарявам, че не съм пораснала,

не съм погрозняла. Непокътната обикалям,

магьосница на водите, чародейка на любов

злотворна, която ще те изгори. А сега – върви си.

Каза тя и се обърна непреклонна, но преди да проговоря

добави: Болен ще се завърнеш ти обратно

в ден дъждовен, отчаян раната

на остарялото си тяло ти ще донесеш.

Тленен ще чезнеш, а аз безсмъртна

ще оставам, за да съществувам на дъното

на стихотворението. Там където гнезди

митът—пепелянка пъстроцветна с непокътната

отрова, изцяло моя, свита на кълбо

в дълбините на копнежа на несбъднатото.

Санкт Петербург, октомври 1997 г.

Бележки:

Сведенията за Санкт Петербург са известни. Градът е основан от Петър Велики през

1703 г. в огромен равен район с блата, реки и техните притоци, в опит да бъде

присвоена архитектурната естетическа традиция на Запада. До отегчаване подреден, с

изкуствени канали и превъзходни имитации, в литературата често е описван и като

град-призрак. Във всеки случай той е родил големи литератори (Пушкин, Достоевски,

Бродски, Ахматова). Когато слизаш в метрото (на места прокопано на невероятна

дълбочина заради мочурливия подпочвен слой, но и заради употребата му като

бомбоубежище в случай на война), имаш чувството, че се спускаш до Долната земя.

Моята станция беше „Черната рекичка”, там където Пушкин е бил убит на дуел за

честта на красивата си жена. На подземната платформа на метрото има статуя на

великия мургав поет (води произхода си от негър роб купен от пазара за роби в

Цариград). Един следобед видях млада жена седнала на постамента на бюста да гледа с

обожание Пушкин, след като бе положила в нозете му червен карамфил. Огледах я за

кратко заедно със статуята. В погледа й имаше нещо блуждаещо, изглеждаше

бленуваща, но бе невероятно красива, като самодива. Тръгнах си, а тя все още стоеше

а същото място и в същата поза, без изобщо да предизвиква интереса на градските

тълпи, които от време на време вагоните на метрото избълваха. – Бел. авт.

„Пушкин“: Предградие на Санкт Петербург с прословутия Летен дворец на Екатерина Велика и с приказни градини. В тамошния лицей е учил Пушкин, откъдето идва и наименованието му. – Бел. авт.

„Ръката на Фатима“: Свещеният символ на мюсюлманите (както кръстът за

християните). Става дума за изящен накит, който носеше на шията си приятелката,

която ме разведе из Санкт Петербург. – Бел. авт.

НА ПОТЪНАЛИЯ ГРАД

(Венеция)

Някъде спя на дъното, издига ме

бледата вода и се намирам в град-лагуна

придошли водите, плаващо тялото

се носи с леки движения. Като стадо

хората ги развеждат с екскурзовод, тълпят се, гледат

очевидното, без да задават въпроси.

Извръщам поглед и гледам „Свети Теодор”,

византийски стълпник във изгнание. Сега

разбирам. Отвисоко ми показва какво да видя

далечният ми прародител. „Кипър – Крит –

Венеция, това да проумееш, а после

продължавай към Campo Salvador,

към гроба на последната кипърска кралица“.

И тъй, ето ме пред Екатерина

Корнаро. Кипърец, скромен писар.

Покланям ти се с цялото благоговение и почест

подобаващи на тази среща, полъх

от Леванта долавям във компанията ти.

Млади момичета, красиви кипърки,

а срещу Дожа грозните муцуни

на престарели царедворци, гарвани грабливи,

които дебнат кръвта ти да изпият

отново сила да се влее във Венеция, на кръговрата

въртележката и от ветровете

тайни застигната короната си

ти поднасяш и се оттегляш. В Азоло

в мрачния отдалечен дворец –

часът на поезията е настанал.

В Мантуа, Падуа, в равнинната

Ферара, дочуваш стъпките недоловими вятър

довява сенките – изгнаници и бежанци.

Чеда на Кипър и на Крит.

И други, които след години бе писано

да угаснат сред гласовете на Запада.

Скърбяща събираш около себе си тъжните

птици, но гласът заглъхва, като свещ

угаснала при паленето. Но издържа маята

на местния говор за заекващия славей.

А един, и той Корнарос, велик