да ти кажа? Какво отново да ти дам? Поглед жесток и
сладострастен, тайни сетива ми пробуждаш
абсурда на плътта. – Ела красиво,
грохнало чудовище и мрачен мой звяр.
Ела, недей да мислиш, светът недостатъчен
е малък и лъжовен. Времето минава
И копнежът похабява се! В олтара пристъпвам отново
отвеждам по път безкраен и низвергнат.
Ела да навлезем в Сенките. Тайна река
зове те. Стани отново това, което си.
– Не , не продължавай. Черен портиер
стои изправен, подреждайки потока от лица
липсва ти тялото, „какво търсиш”
ще ти каже той и няма да те пусне да минеш
с такова лице. А после ще се върнеш
сам. Прокълната чак до зори ще остане
смутена танцуваща ту гола ту обречена,
неизменно удавена във алкохол, осакатена
от светлината и от звуците на вилнееща
дискотека. Виснала от халката
на времето, портокал с часовников механизъм.
На следващата сутрин запъхтяна яребица
в далнометната наслада смела изконсумирана,
изчерпана, нащрек ще дойде
сякаш е заспала като една Астарта през нощта
във заведението. Или на някой разюздан купон на плажа.
Не, не продължавай. Нека чака нетърпелива
или нека премине сама мрачния брод
на подобна преизподня. Другояче нова.
Кога си е тръгнала не съм чул, кога се изгаснали светлините
докато паметта се е разтворила в гъстия мрак.
В кална светлина я опознах (сега си спомнях)
безпрекословния й поглед. Красиво
охтичаво бледолико, не ярка корона
на всемира. Съучастник в мрачното й тяло,
отдадох се на любов сурова и неподправена.
Спомням си сега. Безмилостно ме гледаше
и без дума да издума говореше открито
с една изгаснала цигара. Но има светлина
във твоя глас казах след това в заника
на деня, ако я оставиш да се разпръсне.
И сега когато гласът е душа
заекваща. На покварата отдадена.
И ти ми каза без свян, безучастно хладна,
с усмивка: „Любов, убийство, наслада”
са единствените три добрини. Не и тук
илюзорност, гръмкост и тям подобни
поетически, с които се измъквате безподобни клетници,
измисляйки стихове с угризения и печал,
принизявайки тялото и душата.
Която без да изгори участва наужким.
Никозия, април 1993
Бележки:
„Ела да навлезем в Сенките“: „Сенки” се наричаше един прочут и трудно достъпен клуб в Никозия през деветдесетте години. Господинът, който стоеше на входа и упражняваше фейсконтрол тогава бе един як чернокож. – Бел. авт.
„сякаш е заспала като една Астарта през нощта/във заведението. Или на някой
разюздан купон на плажа“: Препратка към стихотворението на Ангелос Сикелианос,
”Ескиз на смъртта”. – Бел. авт.
„Красиво/охтичаво бледолико, не ярка корона/на всемира”: Музата тук е
противопоставена на Музата на Костас Кариотакис и Музата на Костис Паламас от
носещите едно и също заглавие техни стихотворения „Полимния“. – Бел. авт.
ЗАВРЪЩАНЕ НА ИЗГНАНИК
Влязох в къщата откъм двора
там където отдъхваха животните.
Чух гласовете от много далеч.
Смътен шепот от Долната земя.
Диви треволяци избуяли
стигаха ми чак до кръста.
Кюпове, делви и стомни
стърчаха жално.
Къща сляпа, а пещта мрачна
опустяла. Там където някога печаха
хлябове в дървени форми, тепсии със сухари.
В гостната се огледах наоколо.
Прах на отсъствието ме покри
зазижда ме чак до душата.
Приятелят рови из старите
вещи без да вижда че смъртта
е избелила всичко докрай.
Нека да изпадне всичко в тежка тишина.
Да се превърнат стиховете в кокал
и във музика. Във въздуха.
Едва-що сварих да го изрека и змията изсъска.
Тръгнах по звука за да я видя
и влязох в тайната стаичка.
В мрака святкаха очите на мъртвите.
Ефтагония: Великден 1993
Бележки:
Освен литературни и други източници, в това стихотворение е вплетен и безпощадният
опит на емиграцията, преживяна от моето семейство в Австралия през 1973-та
(половината семейство) и 1974-та (останалата половина), предизвикана от грозната
политическа ситуация на острова с братоубийствените раздори между гърците и
преврата, турското нашествие и окупирането на Северен Кипър. Живях в чужбина
двайсет години (1972–1992) и се завърнах в Кипър от Австралия, където се намирах
през 1992 г., след като бях прекарал много години в Солун, Атина и Крит. Построената
RSS
Facebook
Twitter
YouTube
