Галерия

1

-Много – отвърнах аз. -Любимият ми художник обаче е един френски импресионист. Той е…

-Не се съмнявам, че трябва да бъде някой импресионист, за да ви очарова - прекъсна ме Еснайдер, подсмихвайки се и, натискайки едно копче върху хай-тек инвалидния си стол, се приближи на метър към мен само за стотна от секундата.

-Господин Лукас, наслаждавам се на майсторските увертюри, но не съм човек, който обича да си губи времето. Осведомиха ме, че знаете нещо за един мой стар познайник.

-Не знам нищо за господин Матеу. Напротив, търся да го открия - казах аз.

-А, значи го търсите… Но, като начало, знаете ли дали е жив?

-Не, това не зная. Но ако е жив, искам непременно да се срещна с него. И веднага ще ви обясня защо.

Разказах историята в резюме, пропускайки да спомена единствено името на Фернандо Салинас. Бях решил да не издавам източниците си. Поне не преди да съм разбрал намеренията му. Еснайдер поглъщаше всяка моя дума. Същевременно положи голямо усилие да изглежда спокоен. В някакъв момент дори стисна силно пръсти около подлакътника на инвалидния стол, натискайки по грешка някакво бутонче, в резултат на което пурпурната завеса започнаха постепенно да се отдръпва, разкривайки част от картина с малки размери, която се криеше зад тях. Еснайдер ги върна на място почти мигновено, но все пак не толкова бързо, че да не успея да съзра дясната част от платното, разпознавайки характерните мазки на Пикасо от „Синия период”.

-Значи вие никога не сте го виждали? Не сте разговаряли с него… Жалко… - каза Еснайдер, когато завърших разказа със скептичен вид. След това направи дълга пауза. -Вижте, господине - каза той в някакъв момент. -Историята ви наистина е вълнуваща. И лесна за разчитане, бих добавил, поне що се отнася до началото й. Баща ви е писател, казахте. И вие искате да пишете. На колко години сте? Трийсет и три, трийсет и четири?

-Трийсет и девет, през юли навършвам четирийсет – отвърнах аз.

-А, да! Не ви личи… Откъм злоупотреби, господин Лукас, nada, нали така? -  допълни саркастично той: -Значи, ще чукнете четирийсетте, а все още се занимавате с баща си. Аз моя старец го забравих от момента, в който за пръв път преспах с жена. А съм бил на колко? Тринайсет, четиринайсет ли…

-Моля ви, господине - прекъснах го смутен - не ме засягат вашите тълкувания. Нашата тема е друга.

-Наистина ли? В крайна сметка, може да не съм обрисувал правилно психологическия ви портрет! Не сте толкова кротък, колкото изглеждате. Вижте, драги ми господине, както можете и сам да прозрете, аз тъпча в този живот доста повече години от вас. Изсърбал съм му попарата и той ме е изсърбал. Повярвайте ми, значи, именно това е нашата тема. Тоест, вашата тема. Вашето татенце. Господине мой, на четирийсет аз командвах парада в целия град!

-Това запазете за себе си - казах, а кръвта започна да се качва в главата ми. Беше очевидно, че и най-незначителното възражение бе в състояние да го раздразни. Господин Еснайдер изглежда бе заобиколен от индивиди, задължени да са в единомислие с неговия дух, в противен случай… Матеу очевидно не принадлежеше към тази порода.

-Ако нямате нищо против, можем ли да се върнем към повода за моето посещение? - продължих аз, опитвайки се да си възвърна хладнокръвието. -Бих ви помолил да ми кажете какво знаете за Матеу.

-Матеу ли? Какъв Матеу? Имате предвид Патерас. „Матеу” е псевдоним. Използваше го когато замина от Барселона…

-Тъй да бъде. И така, знаете ли къде е отишъл той след престоя си тук?

-Не, драги ми господине, просто се случи така, че разбрах, че е променил фамилията си - каза старецът и потъна отново в мълчание. След малко вдигна глава.

-Прибързвате, господине. Ако бързате така, никога няма да пишете добре. И той бързаше. И то доста повече от вас. Но човекът имаше талант. Рядък талант. От онези, които се раждат веднъж на петдесет години. Това аз съм длъжен да призная.

-Ама, как? Щом като не е издал нищо…

-Нямам предвид писателски талант, господине. Имам предвид талант за живота - каза Еснайдер, натъртвайки всяка своя дума. -За да задоволя любопитството ви, Лукас Падре – така го наричахме ние тук – живя в нашия град около година, от април шейсет и седма до лятото на шейсет и осма. Тогава аз, господин Лукас, не бях прикован в количката, която виждате. И нямаше никога да бъда, ако…. Та значи, стоях изправен на двата си крака, бях в най-успешния си период, познаваха ме цяла Европа и половин Америка. Лукас дойде в Барселона, защото не можеше да остане в Гърция заедно с полковниците. Беше ляво настроен младеж, нали разбирате… Аз не бях никак съгласен с него. По мое мнение, фундаментът на демокрацията е дисциплината. Дисциплината и уважението. Политиката не е обтекаемо, а твърдо понятие. Не иска Мунк, иска Мондриан, разбирате ли? Впрочем, какво толкова ни е сполетяло нас при Франко? Това, което сме днес, го дължим на него. В края на краищата Лукас дойде тук препоръчан от един мой гръцки приятел галерист, преследвано беше момчето, а и хубавец… Всички благини на света съчетаваше в себе си, но ядката вътре в него беше чиста отрова. Отрова… - продължи Еснайдер с неподвластна на контрол напрегнатост, която незабавно се опита да уталожи. -Живееше в Барселона. Приех го в дома си, запознах го с целия град, а после си тръгна. Не знам къде отиде, нямам представа. Може да се е върнал в Гърция, може и да не е. Аз поне не съм чувал вести за него от трийсетина години. Това мога да кажа, драги ми господине, в отговор на вашия въпрос - каза той и, натискайки друго едно копче, се оттегли към кушетката.