Галерия

1

      Слушах разказа му, като го гледах без да мигна. Очите ми бяха вперени в неговите, опитвайки се да не пропуснат дори едно трепване на клепачите, дори едно едва забележимо прокарване на език по устните. Бях сигурен, че лъже. Хамон Еснайдер може и да бе добър актьор, но сигурно не „по метода на Станиславски” за влизане в ролята. Не се отъждествяваше с ролята, изпълняваше я дистанцирано. Не, този човек не бе безкористен закрилник на изкуствата и политемигрантите. Той бе един дърт нарцис, до такава степен високомерен, че допусна дебелашка грешка. Еснайдер ме бе подценил, мислеше че има пред себе си някакъв чалнат литератор, който за да разведри скуката си, издирваше призраци на гръцки писатели в Испания. И точно тук бе моментът, който избрах, за да изиграя следващия си коз, надявайки се, че Тина не бе споменала, че знаех за Фернандо Салинас.

-Естествено, сигурно познавате поета Салинас, Фернандо Салинас - подметнах уж случайно аз.

Старецът с лице на човек на средна възраст започна да се обърква. Кожата на лицето му се изопна докрай.

-Салинас ли? Вие откъде познавате Салинас?

-Все още не съм се запознал с него. Но може скоро да го видя.

-Фернандо Салинас е един свършен алкохолик, който мисли, че пише поезия. Той не знае нищо. Оставете го на мира - каза Еснайдер, повишавайки тон. Веднага обаче се взе в ръце и допълни: -Значи, господин Лукас, за да приключим. Ще ви дам един съвет. Изглеждате ми умен човек, внимавайте в думите ми. Забравете тази история. Какво значение има сега какво се е случило преди трийсет години? Ако искате да напишете нещо, напишете за днешния ден, за новото хилядолетие. Светът се променя толкова бързо… Постойте в Барселона, мога да ви изпратя в две-три заведения да си прекарате разкошно – а разходите ще са за моя сметка. Ще кажа и на госпожица Тобота да ви придружи. Знаете ли, станали сте й симпатичен… Впрочем, вие сте симпатичен, а момичето се е забъркало с разни невротици - и той ми намигна многозначително. –Ще си прекарате чудесно, а след това ще се завърнете у дома, за да довършите книгата за вашия татко.

Типът направо ме бе взел за мезе. Естествено бе в неведение относно информацията, която имах от картичката на Арнълд за връзката Фернандо-Матеу. Какво бе обаче онова, от което се страхуваше? Предстоящата ми среща със Салинас ставаше още по-интересна. Ами Тина? Каква ли роля играеше, впрочем, тя във всичко това? Дали бе покровителствана от Еснайдер? Единственото, което знаех, бе, че старецът бе помогнал на баща й. Ами невротичните любовници? Реших да не давам други сведения за ходовете си. Впрочем, каквото можех да узная от Еснайдер, вече го бях получил.

-Благодаря ви за офертата, господине. Предпочитам обаче да открия сам красотите на вашия град. Колкото до господин Матеу, разбирам, че е част от много старите ви спомени, и ако интуицията не ме лъже, от не много приятните. Грък и нападателен, казахте. Изглежда го носим в гена си. Както и да стоят нещата, благодаря ви, че ме приехте. А, да, господин Еснайдер, повечето хора на света биха си хвърляли шапката от радост, ако притежават един Пикасо! А вие защо го криете?

      Старецът пламна в червенина. Това той не бе очаквал. Вече бе докаран до предела си.

-Вие сте твърде странен и безочлив! Наистина, съвсем не съм познал типажа ви! Нямаме какво друго да си кажем! - каза той възмутен и натисна още едно копченце. Икономът се яви почти на мига. -Педро, придружи господина до изхода. А вие внимавайте за това, което ви казах! Хубаво внимавайте! Не можете да си представите с кого си имате работа! - допълни той със заплашителен тон, който обаче изглеждаше комичен, ако човек си представеше височината, от която идваше.

-Довиждане, господине - казах аз и последвах Педро, докато желязната врата се затваряше зад нас.

Излизайки от апартамента, се качих на терасата на жилищната сграда. Пространството бе отворено за публиката, за да разгледа статуите на Гауди. Насред най-ексцентричния декор, който Историята на Архитектурата бе подредила на една тераса, пред антропоморфните комини и в тератоморфните вентилационни шахти, си представих Еснайдер в стаята със загърнатия като в пашкул Пикасо, сам във футуристичната му инвалидна количка да си играе с дигиталните копчета и да обмисля следващия си ход. Запитах се коя ли картина бе по-сюрреалистична.

 Вечерта отново тръгнах да вършея из тапас баровете и клубчетата. Нощна Барселона бе едно огромно парти. Барчетата край брега оставах отворени до зори, дори в делнични дни. С недоволство забелязах, че средното ми ниво на консумация на алкохол се бе увеличило твърде заплашително. Обикновено се опитвах да не надхвърлям границата от три твърди алкохолни питиета на вечер. Тук ги бях почти удвоил.

И в сряда денят се разсъмна слънчев. Това бе денят на четенето на Салинас. Помислих си какъв късметлия съм бил досега: почти без да си бях помръднал и малкия пръст, бях стигнал невредим до един доста напреднал етап. А сега следващата фаза. Приемах почти като даденост, че Фернандо от картичката на Арнълд бе Салинас. Как би трябвало да се държа с поета? Да му разкрия ли, че съм се виждал с Еснайдер? Със сигурност старецът не се отнасяше със симпатия към него, дори открито се опита да ме откаже да се виждам с него. Реших да продължа, воден от интуицията си, като преценя ситуацията отблизо. Купих си и една синя тетрадка и започнах да описвам движенията и мислите си откак кракът ми стъпи в Барселона.

В девет вечерта слязох към бар „Лондон“. Беше ясна звездна нощ и небето бе толкова чисто, че ми предаваше усещане за безметежност, усещах се лек като перце. Осъзнах, че именно това се бе променило откак се бях озовал в Барселона. Сякаш от плещите ми се бе смъкнало някакво бреме, сякаш нютоновата гравитационна сила, която ме съединяваше вече почти четирийсет години със земята, не бе един тежък вектор, а тънка като паяжина нишка.