Галерия

1

Салинас вече бе изсмукал уискито, с което беше дошъл на масата. Веднага поръча и второ.

-Не го познавам все още, но ми се струва, че започвам да научавам що за личност е - казах аз и започнах да му обяснявам.

По средата на моя разказ, на мястото където Арнълд ми бе прочел картичката, която му бе изпратил Матеу, Салинас ме прекъсна. Лицето му бе придобило странно изражение. Линиите, които браздяха страните му, бяха станали по-дълбоко врязани, тънката му уста изглеждаше още по-стисната. -Добре, приятелю, дружахме с Лукас известно време, после той замина, изгубихме се. Минали са толкова години.

Ето още един, който иска да избегне разговора, помислих си аз. Но този тук не притежаваше агресивността на Еснайдер, Матеу изглежда му е бил близък, обичан човек. При все това, човекът пред мен изглеждаше уплашен, сякаш споменът за старото приятелство го смущаваше. Когато привърших, очите на Салинас приличаха на очи на ранено куче. Поетът бе развълнуван. Все пак вътрешно се бореше да се сдържи, трудна работа, тъй като изпитият алкохол не му позволяваше високи нива на себевладеене.

Шансът на моя живот, помислих си и си поръчах още едно силно питие.

-Лукас трябва да е имал голяма слабост към теб.

-Обичахме се, приятелю, бяхме ей така - каза той и сплете показалците на двете си ръце. -Но животът подреди нещата другояче…

-Романът му е изключителен. Трябва да го прочетеш. Мога да ти оставя екземпляр, но е на гръцки.

-Янис, този човек се появи един ден в Барселона от нищото и промени живота ми. Нали чу как пиша сега? Знаеш ли на кого дължа това? На Лукас. Той ми отвори очите. Осъмвали сме, разговаряйки за поезия, за философия… Всичко това, разбира се, аз разбрах след години. Лукас бе толкова изпреварил времето си, толкова харизматичен и толкова особен…     

-Виж – казах аз, разкривайки картите си - ти си единственият човек на когото мога да разчитам. Липсва ми куп информация. Един хубав ден приятелят ти Лукас е изчезнал и никой повече не е чувал за него. Единственият факт с който разполагам, е един роман, който никога не е бил издаден. Ако ти е бил такъв приятел, помогни ми да сглобя късовете. Предполагам, че ако е жив, би искал да го видиш, нали така?

-Дали бих искал да видя Лукас? Съзнаваш ли какво ми говориш? Приятелю, работата не е проста. Всичко това аз нося от толкова години. Ако знаеш къде си се забъркал… Не е ли по-добре да оставим тези неща? Изчезналите са си изчезнали.

-Кои са изчезнали? Но от какво се страхувате всички в края на краищата? - избухнах аз. -Кой в края на краищата е бил този Матеу? Слушай, Фернандо, опитвам се да му хвана края. И трябва да ми помогнеш. Поетът не отвърна. -Въпросът, в крайна сметка, е прост - продължих аз. -Този човек ти го беше забравил. Както той преди толкова години е влязъл изневиделица в живота ти, така сега идва един негов сънародник и иска от теб да помогнеш да бъдат открити следите му. Ти избираш. Или ми разказваш и аз продължавам напред, или мълчиш и Лукас остава спомен – приятен или неприятен – за всеки един.

Салинас вдигна поглед от празната чаша и го впери в моя. Беше очевидно, че в него се водеше вътрешна борба. Все пак питието се оказа ценен мой съюзник. Измина интервал в мълчание. След това Салинас каза приглушено:

-Ти си разбран човек, гърко. Говориш ясно. Ще говоря пред теб. Но не тук. Трябва да бъдем сами. Ще говоря пред теб само при едно строго условие: За това, което ще ти кажа, няма и дума да обелваш. Нито гък.Защото тогава не бих бил изложен на риск само аз. И ти ще бъдеш в опасност.

Не ми трябваше да чуя нищо повече. Платих и за двама ни и пожелах лека нощ на Тина, която се сбогува с мен със странна усмивка. Излязохме от бар „Лондон“ със Салинас, който леко се олюляваше, и се насочихме към „Отел Ориенте”. Още веднъж почувствах погледа на Тина да ме пронизва. По-пробождащ този път.