Галерия

1

Фернандо Салинас

Заведението вече бе пълно. Клиентелата бе смесена, младежи, но и хора на известна възраст. Масите заети, както и високите столчета пред бар-плота. Така, както вече се бях примирил с предстоящото двучасово стоене прав, видях Тина да ми маха от отсрещната страна, сега облечена в черно, с прибрани назад коси.

Пробивайки си с мъка път сред тълпата, се приближих към нея.

-Виждаш ли колко хора привлича поезията в нашия град? - каза тя, усмихвайки се.

-Да, трябваше да дойда по-рано.

-Не се тревожи. Запазила съм ти място. Тук отпред, ще седнеш заедно с нас - каза и посочи една малка маса, където седяха двама млади мъже. -Видя ли се с господин Еснайдер?

-Да, и ти благодаря за посредничеството.

-Знаеш ли, особено се заинтригува от теб. Разпита ме куп неща. Не знаех какво да му отговоря.

-Само едно исках да науча дали си му казала. За днешната поетична проява. За Салинас. Каза ли му, че ще дойда?

-О, не ти го казах завчера, не си представях, че ще му споменеш за Фернандо! Трябва да знаеш, че господин Еснайдер и господин Салинас не са в най-прекрасни отношения. Имам грижата да не споменавам пред господин Еснайдер каквото и да било, което се отнася до господин Салинас… Срещата ви беше ли конструктивна?

-Достатъчно, не мога да се оплача.

-Ела, седни, четенето ще започне всеки момент.

Седнах до Фредерико, който беше музикант. Другият се казваше Гийермо и се държеше като кавалер, придружаващ Тина. На съседната маса седеше сама около петдесетгодишна добре запазена жена, която както Тина ме осведоми, била Виктория – жената на Фернандо Салинас. Госпожа Салинас си играеше непрекъснато с една гривна на ръката си, сякаш не й даваше мира.

Не бяха минали и десет минути, когато Тина се качи на импровизираната сцена и обяви началото на вечерта. От първите маси се надигнаха двама мъже и се качиха на подиума. Първата ми реакция бе да сдържа смеха си. Картината бе, меко казано, комична. Единият изглеждаше на шейсет или шейсет и пет години, много нисък – около метър и шейсет, пълен и плешив, а другият бе негов връстник, висок като върлина - близо два метра, съсухрен, с дълги бели коси и воденисти сини очи. Много обаятелен, лицето му бе набраздено от дълбоки бръчки. Фредерико ми прошепна името му. Беше Фернандо Салинас.

Ниският дебелан - Мануел Ферер, откри вечерта. Беше своеобразен поетичен случай, пишеше едновременно на кастилски испански и на каталонски. Чете най-напред от стихосбирката си „Опожарено море”, която бе издал през шейсет и седма. След това премина към неотдавнашните си творби. Доколкото разбрах с моя оскъден испански и от листовката с английския превод, поезията му бе повлияна от Лорка, макар че някъде долових сянката на „Пустата земя“ на Елиът.

След това думата взе Салинас. С лек тремол на ръката и неочакван за външния му вид писклив глас, след като направи кратко въведение за съвременната испанска поезия, той започна да чете стихотворение от Пиер-Жан Жув на френски.

После премина към собствените си, които четеше, редувайки ги на испански и на френски. Стихове от първия му период, от шейсетте години, след това от последния. От самото звучене на стиховете човек усещаше промяната, до която бяха довели годините в поезията на Фернандо Салинас. От психеделично пъстрило, изпълнено с възклицания, той бе преминал към изчистени композиции от по само няколко стиха. Салинас приключи с едно любовно стихотворение, оставяйки четирите последни стиха да се отцедят като капки вода:

  За онова, което е отминало

 Достатъчна е полуоткрехната врата

И белег долу ниско на врата

Избледнял и той.

Рецитацията завърши с аплодисменти и двамата поети изчезнаха зад завесата, за да се появят отново малко по-късно с питие в ръка. Погледнах към съседната маса. Госпожа Салинас си бе тръгнала. Тина направи знак на Салинас да дойде на нашата маса. Той вдигна чаша към нея – един вид тост и се упъти към нашата компания с неуверена походка, която, тъй като бе много висок, го караше да прилича на клоун на кокили.

-Господин Салинас, да ви запозная с господин Янис Лукас, журналист от Атина. Иска да разговаря за малко с вас.

-Атина ли? Α, Griego! Омир, Соломос, Кавафис! - извика Салинас одобрително.

-Поздравления – казах аз – много ми хареса вашата поезия. Особено последните ви стихове, намирам ги за изключителни.

Салинас придърпа един стол и се разположи до мен.

-А, господине, аз сега пиша! До петдесетата си година си играех, експериментирах - каза той на безупречен английски.

-Доколкото знам, сте бил член на групата на Кастелиет през шейсетте. Тогава сте писал на кастилски, струва ми се.

-Браво, добре сте осведомен! Да, заедно с Барал и Хил де Биедма - рече той, за да потвърди напълно казаното от Тилемахос в Атина. – Времената тогава, господине… - завърши той с пауза.

-Лукас. Янис Лукас.

-Тоест, Хуан. А аз съм Фернандо. Край на множественото число, нали така? - каза Салинас, изваждайки от джоба на сакото си черен калъф с пурети и сребърна запалка като продължи: -Лукас ли каза? Имах някога един приятел, който се казваше така. Лукас го наричахме ние тук. И той беше от Гърция.

-Да не би да имате предвид Лукас Матеу? А, извинете, искам да кажа Лукас Патерас – казах аз, благодарейки на добрия ми ангел в Барселона за неочаквания подарък.

-Вие откъде го знаете? - попита Салинас рязко.

-Именно за него исках да разговарям с теб – отвърнах аз.

-За Лукас ли? Лукас Падре? Жив ли е?

-Това е дълга история. Ако те интересува, мога да ти я разкажа.

-Ако ме интересува ли? Знаеш ли от колко време не съм чувал нищо за Лукас. Господ те е изпратил. Който познава Лукас, по дефиниция е и мой приятел.