Галерия

1

- Казахме: незначителен! Но с вас, както съм се забъркала, го правите по-лош! Наталия, искам да бъде намерено решение, и то веднага! Времето ни притиска!

- И защо да ни притиска времето?

- Ами... ето... Марина съвсем скоро ще роди!

Трябваше да внимава как се изразява. Това бе единственото, което можеше да направи... Може би и да се гримира по-старателно.

Елпида почти не спа през онази нощ. В крайна сметка дъждът връхлетя, както трябваше да стане; много силен, почти разгневен. Шибаше улици и автомобили, стичаше се по прозорци, образуваше реки покрай тротоарите... Гледаше го и едновременно искаше да направи равносметка на досегашния си живот. Колкото и да се опитваше обаче, спомените й се разпростираха в промеждутъка на тези последни месеци. Можеше да възкреси с всякакви подробности всяка минута, всяка дума и всяка усмивка, но беше невъзможно да си спомни каквото и да било от останалия си живот. Никакво лице, никакъв миг.

Тези тримата бяха всичко... Това приятелство беше всичко... Там щеше да спре всичко...

Костис не искаше да запали светлината, като си влезе у дома. Отиде право до барчето и си наля чаша уиски. За пръв път, откак се беше запознал с тях трите, почувства необходимостта да пие сам и причината бяха именно те, които преди време го възпряха да стане алкохолик! Седна в един фотьойл срещу големия остъклен прозорец. Най-после дъждът се бе отегчил да си играе и вършеше сериозно и отговорно работата си. Чуваше звука му по плочките на верандата и умът му пътуваше. Придружаваше мислите си с цигара.

Нещата бяха започнали вече да се объркват. Ситуацията с Марина беше неприемлива и той не виждаше никакво решение. Упорството й беше неоправдано. Филипос я обичаше изключително много, беше несправедливо и за двама им. Но никога не би се осмелил да вземе инициативата да го намери и да му каже истината. Чувстваше, че така би я предал, а това той не би простил на себе си. Но и сега съвестта му не беше чиста. Тези двамата трябваше да бъдат заедно.

Втора цигара се озова между пръстите му, докато мислите му се насочиха към Елпида... Нищо конкретно, никакво доказателство, само признаци, че нещо не беше наред. Много се беше променила тази жена, но... кой от всички тях не се беше променил през последните месеци? Истината беше, че всички се бяха притеснили много заради случая на Марина, а фактът, че раждането на бебето наближаваше, не помагаше. Изцеди и последната глътка уиски, наля си и още. Следващият проблем беше най-сериозният от всички и прие облика на Наталия. И тук нищо конкретно. Той обаче откриваше аспекти, които не бе забелязвал. Тази жена беше съвършено различна от онова, което си мислеше за нея. В началото изглеждаше толкова слаба, толкова невзрачна; мила, но почти... прозрачна. Човек лесно забравяше за съществуването й, освен ако, разбира се, не се появеше проблем. Тогава Наталия разкриваше другата си страна, прегръдката й се разтваряше широко за всеки, който се нуждаеше от пристан, за да закотви болката си. Тази вечер беше видял, че тя можеше от динамична да стане авторитарна, можеше да иронизира със същата доза жлъч като Елпида. Притежаваше силата да вземе инициатива и да я приложи с решимост. Най-голямото й качество обаче беше интуицията. Беше се оказала безпогрешна. Тайнствени сетива я караха да съзнава и да предотвратява проблеми. Примерът с Измини му беше достатъчен.

Спомни си забележката на дъщеря си за красивите коси на Наталия и се усмихна. Едновременно със светкавицата, която озари тъмната стая, в съзнанието му изникна и един образ: Наталия... полугола... излегнала се... с разпилени върху възглавницата коси.... с очи, загледани в безкрая и полуразтворени устни, очакващи целувка... Скочи прав, ядосан сам на себе си. Тези мисли бяха светотатство. Угаси рязко цигарата и отиде да си легне, без да е сигурен дали щеше да може да заспи.

Ако Марина не я беше събудила, щеше да закъснее за работа. Будилникът дори не беше успял да изтръгне Наталия от дълбокия, едва тричасов сън. Беше заспала много трудно предната нощ, след като Елпида си беше тръгнала. От една страна, проблемът с Марина и сцената в таверничката, от друга, конското на Елпида, но и самата й приятелка, с която очевидно ставаше нещо, и така въобще сън не я ловеше. След това дойде ред и на Костис и мислите се превърнаха в копнение. Душата й се стремеше към него, сърцето й, тялото й. За пръв път чувства към един мъж я връхлитаха и я разбиваха. За пръв път изпитваше такъв копнеж и такова отчаяние... Сънят се беше превърнал в най-любимото й време, защото там и само там, в сънищата й, той беше неин. Прегръщаше го и го целуваше, той й казваше колко я обича, колко я желае... Събуждането беше винаги болезнено, защото носеше болката на раздялата.

С чаша кафе в ръка, изправена пред кухненския прозорец, тя гледаше натежалото небе. Нямаше желание за работа днес, но не виждаше как би могла да я избегне. Рано сутринта имаше две срещи с писатели, а по обяд Наса я очакваше в дома си. Щеше да й занесе последната коректура от книгата й, за да я одобри. Наталия изглеждаше абсолютно погълната от мислите си и не усети Марина, която я гледаше, докато тя не я заговори.

- Да си вземеш чадър  - каза й тя, – май ще завали.

- А? Да...

- Наталия, искам да ти благодаря, че застана на моя страна вчера вечерта… по въпроса за Филипос, искам да кажа.

- А, не, приятелко! – оживи се Наталия. – Не си разбрала добре! Не съм взела твоята страна, защото не съм съгласна с теб! Просто попречих на другите двама да те разкъсат на парченца, защото в твоето състояние не бива да се разстройваш! Не съм съгласна обаче с всичко това и смятам, че допускаш грешка! Дори не проумявам упорството ти! Бих те посъветвала също така, за хиляден път може би, да премислиш хладнокръвно и да отидеш да намериш човека, който се измъчва също толкова, да не кажа и повече от теб!

- Ама аз...