Галерия

1

- Стоп! Няма отново да влизам в спор с теб! Знаеш мненията на всички нас! Трима души, и то приятели, които те обичат, ти казват, че допускаш грешка. Ти не искаш да го разбереш, нито пък се замисляш докъде ще те доведе тази лудост! А сега тръгвам защото съм закъсняла!

Тя излезе, като си забрави чадъра...

Офисът го задушаваше. Кафето нямаше аромат, цигарата нямаше вкус. Стана нужда Евгения на три пъти да го връща към действителността, когато установи, че той гледаше, без да вижда, документите, които трябваше да подпише. Накрая затвори папката демонстративно.

- Край! – каза му тя. – Днес не си в състояние да си спомниш дори името си, началство, камо ли да го напишеш!

- Извинявай, Евгения, но снощи въобще не съм спал!

- Защо?

- Не питай! Вместо мозък, в главата ми има заплетено кълбо!

- Мога ли да помогна за разплитането му?

- Искрено ти казвам, не знам. Не е един проблемът, а... Я кажи ми, Евгения, ако твой приятел допуска грешка, ако ти виждаш грешката, съзнаваш я и можеш да я поправиш, но за да го направиш, трябва да предадеш доверието на този приятел... ти как би постъпила?

- При непълни данни никога не давам съвет!

- Правилно! Рисковано е!... Отивам да се поразходя! Имам нужда да повървя!

- Но навън небето се е продънило! Вали!

- Още по-добре! – отвърна Костис. Животът представя проблема, но понякога предлага и решението му под носа ти, помисли си той и остави Евгения да го гледа с недоумение.

Без да знае защо, вместо да излезе от обичайния изход, той избра да слезе до приземния етаж, до салона на автомобилното представителство. Никога не правеше това. Почти не повярва на очите си, когато видя Филипос да стои вир-вода пред тяхната витрина, загледан в един страховит джип, който бяха лансирали на пазара преди месец.

Вътрешна аларма се задейства у него. Не беше случайно... не можеше да е случайно. Съдбата беше положила в нозете му отговора и сигурно хранеше надеждата, че удобният случай няма да бъде пропуснат. Костис взе бързо решението, оттласквайки със сила всякакви задръжки към периферията на съзнанието си. Веднага изтича и отвори вратата. Филипос се обърна и погледите им се срещнаха. Костис почти го издърпа вътре в салона.

- Потоп, нали? – попита го, усмихвайки се.

Сега, когато беше взел решението - единствено правилното, както му се струваше, - сега очите на Филипос, които го гледаха резервирано и с някаква дълбока враждебност, не го смущаваха.

- Да почерпя ли кафенце? – предложи Костис, игнорирайки факта, че Филипос не изглеждаше склонен към разговор.

- Малко бързам... – най-после отвори уста той.

- А ако ти кажа, че става въпрос за Марина, ще ти премине ли забързаността?

- Какво става с Марина? Да не й се е случило нещо? - Очите му се втренчиха напрегнато в Костис.

- Не се тревожи! Нищо й няма на Марина, аз съм изложен на риск след това, но моментът не е подходящ... Колкото до Маринчето, би могла да е и по-добре, но това е твоя работа!

- Не ви разбирам, господине...

- Остави учтивостта и формалностите, Филипе,  и ела с мен! Имаме много да си кажем ние двамата!

Последва го, без да реагира повече. Евгения изгуби ума и дума, като видя Костис да се връща толкова скоро, в такова добро разположение и толкова... сух, за разлика от другия мъж с него, който беше вир-вода. Още повече се шашна от нареждането, което й беше дадено:

- И пожар да избухне в сградата, никой да не ни безпокои!

Затвориха се в кабинета му и тя трябваше да мобилизира цялата си самодисциплина и добро възпитание, за да не прилепи ухо до вратата. Кой беше този мъж, който беше успял да оправи настроението на Костис така изведнъж? Каква ли беше връзката между него и тазсутрешното състояние на нейния началник? Залови се с един объркан документ, за да занимава ума си с нещо и да не мисли какво ли ставаше зад затворената врата.

Ледчетата изтракаха в чашите. Уискито се изля върху тях и ги накара да се пропукат със сух звук, нарушил абсолютната тишина, царяща наоколо. Филипос едва беше влязъл в кабинета и дори не беше съблякъл мократа си връхна дреха, от която капеше вода по мокета.

С чашите в ръка, Костис го гледаше, усмихвайки се. Погледът на Филипос беше изцяло отбранителен.

- Хайде, хайде! – каза му. – Зарежи този маниер, когато си с мен! Съблечи от себе си това нещо, от което капе вода, и го остави на закачалката заедно със съмненията си относно мен! Ела да седнем да пийнем по едно питие като приятели!

- Но ние не сме приятели!

- Когато приключа, с теб ще бъдем най-добрите приятели! Повярвай ми и направи каквото ти казвам!

Без да престава да го гледа подозрително, Филипос се подчини, но само мокрото сако беше свалено от него. Съмненията и недоумението не бяха отстранени. Пое чашата от ръцете на Костис, отпи една глътка и го изимитира, когато той седна в един фотьойл.

- Заповядайте, моля! Ето че седнах и отпих заедно с теб!

Филипос изглеждаше така, сякаш искаше да премине в атака.

– Какво беше това, което каза за Марина преди малко? Жена ти...

- Остави жена ми на мира, тъй като тя няма връзка с нашия разговор!

- Но ти ми каза, че ставало дума за Марина!

- За Марина, да! Но жена ми и Марина не са едно и също лице!

- Ама какви ги говориш сега? Що за шега пък е това?

- Би могло да бъде, приятелю, но ти чувал ли си шега, която да разбива не един, а три живота?

- Три ли?

- Твоя, нейния и на бебето!

- Изглежда, питието ме е замаяло! Не разбирам нищо!

- Не е сложно. Аз не съм мъжът на Марина, а просто един приятел, като в момента не знам дори дали съм добър приятел, щом като не оправдавам нейното доверие!

- Но какво говориш сега? Щом като в Навплион тя ми каза...