Галерия

1

Кой съм аз? Един от изгубените от погледа на изкуствоведите сюрреалист. Художник. Учител по рисуване пет пъти в седмицата – общо 24 часа. Направил съм три самостоятелни изложби, а в тясното ми ателие с форма на правоъгълник, трикрилен прозорец и капандура имам готови картини за поне още две. Нито съм издънка на Салвадор Дали, нито съм първи братовчед на късмета. Любими платна на моя ексцентричен идол са „Портрет на Пикасо“, „Спане“ и „Мечта, причинена от полета на муха“.

Специално пътувах до музея в Сейнт Питърсбърг във Флорида. Беше подарък от нашите за приемането ми в Академията. Музеят е голям и в него са едни от най-мащабните картини на Дали. Той е имал верни американски колекционери, които след смъртта си завещават творбите на страната. Обявяват, че търсят помещения и далновидното ръководство на града предоставя сградата. Експозицията е изумителна. Много картини са като стенописи, покриват цели стени.

Преди година попаднах на изложба на негови творби в малкото френско градче Бон. Входът струваше осем евро и няма да познаете колко пъти влизах. Всеки ден, докато не ме изгониха, не... докато траеше изложбата. Последните три дни разпоредителката ме пускаше гратис.

Рисувам със замах. Застават пред картините ми, купуват ги (три портрета и два пейзажа са притежание на анонимен почитател, който, вече се изясни, е тя – тази, от чиито корем съм излязъл), но съм неизвестен. Може би трябваше да премина чинно през площада на града, да изкача стълбите до кметската врата, да се усмихна, здрависам и леко да се поклоня, а коридорът вляво да ме заведе до отдел „Култура“. Изискваше се единствено да нарисувам портрет на кметската дъщеря, аз обаче, възпитан в добър вкус, не припаднах от предоставената ми чест. За награда прекосих тичешком площада и стъпките ми отекнаха в училището. Тук аз задавам темите по рисуване и аз поставям оценките. Портретът на кметската дъщеря го нарисува друг. Човек с повърхностни познания за красивото, но със здрави инстинкти за добро и лошо.

Аз съм осиновен. Чака ме писмо за прочитане. Подозирам, че няма да ми искат автограф.

„Мило момче,

Не настоявам за прошка. Майната ѝ на изтърканата успокоена съвест. Наясно съм, че не всеки и не във всяка ситуация намира убедителни причини да прости. (Уверявам те, че е лесно, дори безразлично, да кажеш с уста: „Прощавам“, но отвътре изобщо да не си осъзнал какви си ги надробил.)

Родила съм те. Дали този далечен факт ще омекоти сърцето ти в момента? Моля те да дочетеш писмото ми! Не се отнася за мен, а за... брат ти. Да, ти се сдобиваш изневиделица с двама братя. С единия ще се засечете в небесните селения. Той изкачвал из върховете в Алпите, на границата между Франция и Италия, когато го затрупала лавина. Другият ти брат е на 34 години и се носи между живота и смъртта. Нуждае се от присаждане на бъбрек. Първа аз предложих да помогна, но моето здраве е в безкрайния списък на недостатъците ми. Потърсих бившия ми съпруг, баща на синовете ми, – и ти си включен тук, – но той е въдворен в психиатрична клиника и не е способен според тройната медицинска експертиза да вземе такова сериозно решение. Как да омекотя удара за баща ти?! Той не си и спомня, че е създал деца, не знае нито къде е, нито с какво се е занимавал.

Оставаш само ти. Не подминавай молбата ми! Не защото съм те носила девет месеца, а заради брат ти, най-близкото ми същество, с когото се надявам да се сприятелите.

Ако те притеснява нашата среща, ще организирам чрез трети лица престоя ти и изследванията в болницата, а моята физиономия ще си остане за теб неизвестна.“

Затворничката

Знаех, че ще родя три деца. Синеоки и кестеняви – като мен. Моят любим е с къдрави светли коси и черни очи. Децата щяха да съчетаят от двама ни – неговия правилен нос и моя чип, тънките ни устни, голямото мъжко чело, розовите ми бузи и нататък както дойде. Хубави деца ще си отгледаме. Знаех, че ще са три. Даже различавах чертите им в преддверието на сънищата. Търсех сходни личица и се зазяпвах по чуждите. Нямахме дете. Имахме любов. В началото и двамата, много любов. След две години и четири месеца неговата започна да се рони като стар хляб и той я ръсеше не на птиците, а по жени. Не знаех при коя ходи. Не питах. Неидващото дете ме тормозеше. Скъсяваше съня ми. Синьото в очите започна да избелява от слънцето и от зяпането на самотните дни. Закръглеността ми се стопи, но не от горещините, а от загуба на апетит. Защо да ям? В мен не растеше нищо. Кого да задоволявам с протеини и белтъчини?

Нямахме дете. И любовта му я заняма. Намаляваше, намаляваше и остана само хапка. За чия уста по-напред? Заговори ми за раздяла. Сякаш се бяхме събрали на шега, за няколко танца, за флирт, за опознаване на характерите. Сякаш не си го заплюх още със самото виждане. Нали му казваха „несимпатичният“, защото не премълчаваше, ако обиждат някого. Бях чула да сравняват очите му с въглища, които никой няма да вземе за отопление дори да му ги подарят. Черните му очи, които за мен бяха като две нощни пеперуди, надничащи зад пердетата, бъркаха в погледите на другите.

Три лета подред в планината при нас се качваше един дългокоско. Чудех се дали ушите или носът му са по-дълги. Помагаше на чичо си. Щял да става ветеринар. Интересуваше се предимно от себе си. Всички около мен се бяха наговорили да повтарят: „Колко е симпатичен, колко е услужлив!“ Ако го гледаш отзад, защо не. Симпатичен? Не спираше да говори и да се хили. Приличаше ми на снимка – любуваш се на усмихнатия образ, уловен от мига, и няма сила, която да го размърда, или да му подвикне да те остави на мира. Симпатичния имаше замръзнало състояние на лицето. Лигльо, дето се мотаеше в краката ми и пълнеше с прах лятното време.