Галерия

1

Не искам да премина през живота си с бързоходни ботуши. Държа да изживея отреденото ми време по мой си начин. Не както трябва или както се предполага. Не както избягалата ми майка си е представяла, или си фантазира, ако се сеща за мен, докато се излежава в своето неделно легло.

По моему!

Ако не виждаш път, продължаваш ли тъпо и упорито да се движиш по стария – следвайки навика, и за да не изгубиш налучкания ритъм? Нищо, че те боде и в ушите ти звучат оплаквачески тонове.

Измисли си нов припев. Изнамери си утеха.

Ако посещавах психотерапевт, той щеше да каже: “Когато цветето в саксията ти изсъхва или чепката ти не се прихваща, не плачеш, нали? Или поне не дълго?” Ще извади от репертоара си и друго изречение. “Светът не се върти около теб. Пробвай ти да го завъртиш около себе си!”

Е, за добро и за лошо – разбираме се със света някак си. С тълковен речник, с намигване, с юмруци.

Обикновено си тръгват бащите. Поне във филмите, които съм гледала. Казват нещо от рода на: „Отивам за цигари“ и край. Още не са били модерни електронните цигари.

Затварят вратата. Не се обръщат. Не се връщат. Думите им се струват лукс. Изпадат в амнезия. В отвращение към дома. Бързат да се отърват. Бързат да влязат в друг филм. Бързат да си вземат роля в обещаващ сценарий.

На мен ми се случи необичайното. Мама се изнесе. Изнесе се от живота ни. Със сак и куфар. Побра в багажа си дрехите и няколко книги.

Обичала ли ни е? Кой ли ще каже „да“. Само някой щастливец, който е имал семейство в пълен екип.

Питам се защо ме изостави. Говоря в единствено число. Сестра ми не се оплакваше. Беше по-малка с две години, но израсна висока. Характерът приличаше на мускулите ѝ. Тренираше плуване. Влюби се в спорта и той замести липсата. Плуването ѝ стана майка. Плуваше, бъхтеше всекидневно, подобряваше рекорди и на финала пак оставаше без майка. Ама не го казваше. Пъчеше се с медалите.

Аз си падах мързелива. По-пълничка. Треньорите не ме одобряваха. А и хич не обичах да тичам. Бих тренирала разходка в гората, ако въведат такава дисциплина.

Майка избяга от нас. Повтарях го непрекъснато и сестра ми ме наби. Започнах да си шепна си в леглото под завивките: Майка избяга от мен! Ядосана е била, че боледувах. Кашлицата ми не спираше. Пробваха кое лекарство ще ми подейства. Сиропи, чайове, хапчета. Организмът ми си имаше собствено мнение и се съпротивляваше – те го тъпчеха, той не поддаваше. Болни детски години, но майка беше край мен. Прегръщаше ме, слагаше често ръка на челото ми, питаше ме искам ли целувчица.

А сестра ми – хем по-малка, хем голяма недоволница. Само на сън не измисляше гадории. Като тази – пускаше чешмата в кухнята и я оставяше да тече. Искала да си има домашно море. По всяко време. За да не е безцветно морето, изстискваше шампоани и с пяната майстореше фигури по масата. Същото правеше и в тоалетната. Отиваше и си играеше с казанчето. Майка я следеше или стоеше до нея.

Сестра ми беше развъдник на бели. Мълчеше и замисляше следващата. Случваше се майка да я шляпне по бузата или по дупето. Тя се разсмиваше. Сякаш двете воюваха една с друга. Две жени в различна възраст, а вече конкурентки.

Най-странното е, че не погаждаше тези номера на татко.

Явно малките се раждат големи инати, но с годините влизат в нормални измерения.

И аз се успокоих. Не боледувам. Рядко настивам и кашлицата ми отшумява от една топла вана и разтривка. Никакви антибиотици“

Майката

„Майка ѝ си е тръгнала с раница и куфар?“ Бягащите жени си приличат. Бягащите животни също.

Куфарът беше кафяв, от естествена кожа и купен изгодно от пролетна разпродажба. Къде ли е пъхнат сега?

За раницата не си спомням. Честна дума.

Раница и куфар. Приличам си с тази жена по единствената притежавана движима собственост. По онова време. Дрехи и десетина книги. Антидепресанти, които не вършат особена работа, но ти внушават, че вървиш към подобрение, ако ги пиеш редовно.

Колко ли жени са напуснали домовете си набързо? Заслужава да се направи проучване.

За кого ли ще бъде интересно? За бъдещите бегълки? За жертвите? За социолозите, които се захранват със статистически данни?

Жените овдовяват. Развеждат се. Аз оставих момичетата на мъжа ми. Срамувах се от себе си. От слабостта си да не издържам товара на строгия режим на майка/готвачка/гладачка/възпитателка/лекарка/артистка. И още… Жал ми беше. Не за децата. Оставих ги в добри ръце. Той се оказа разбран и грижовен баща. Отначало хич не му личеше.

Жално ми беше за очите ми, че няма да ги виждат. Жал ми беше, че няма да се отърквам в тях при прегръдка – като напоена с шампоан гъба за баня.

Девет месеца минаха от раздялата с момичетата. Първите девет. После се навързаха много по девет. Девет месеца – изневяра на дома и познатото. Девет месеца – време за износване и раждане на едно бебе. Надявах се при мен да се роди навика да не обръщам поглед назад. Да практикувам забрава. Да си тананикам песнички за големи.

Беше обърнала гръб на децата си. Подозираше, че съвместният им живот щеше да е тренировка за несъвместимост. Всекидневна. Без упойка. Без празнични дни.

Майчиното чувство „подви опашка“ и даде път на разума.

Майката се сгуши, избута напред удобството и сигурността на децата. Откъсна ги от себе си не от необичане, а от любов. От желание да са облечени и сити. С майка – спомен. Сувенир, омотан в паяжини.

Ако се намират съдници, ще ги изпревари. Осъдила се е сама. Ходи по земята, дърпа от кислорода, но е само две ръце и два крака. До нея няма друг.

Избягва да гледа снимките от някога. Нарекла ги е “черната кутия“. Ще ги целуне преди да си замине от света.

Роди ги. Даде им гените си, бенките на левите бузи. На малката и белег над коленете. В седмия месец на бременността падна по стълбите в болницата. Белегът от удрянето премина и в момиченцето ѝ.