Защо да страдат и трите? Тя ги отдели от себе си. Откъсна ги и намали общия студ, който търпеше като не пускаше парното. Цялото страда повече. Намали глада. Хранеше се на лъжички и само в краен случай.
Раните не зарастват с непрекъснато ровичкане. Веднъж почистени, оставят се да заздравеят.
Взе решението и го изпълни. Хленченето остави на сантименталните и нерешителните. Наложи ѝ се да стане силна. Вярваше, че спомените като къртица ще изкопаят тунели, но по някакво стечение на обстоятелствата ще се изгубят и изчезнат.
Болката ще е избледнял цвят на мебел от младините на дядо и баба.
„Майка зарязва двете си малолетни деца“ – подобно или още по-жълто заглавие се е наместило на първа страница. Тя не е търсила, за да го види. Чуваше думите зад себе си. Трупаше ги като лавина. Лавина, която не подлежи на разтопяване. Но не те задушава. Само те държи под заплаха.
Тайните в живота трудно се съхраняват. Човешкото любопитство рови и дỳши за чуждите кривици. Чуждите грехове миришат по-силно!
Тя избяга от града. Отиде на юг. По-точно на югозапад. На двеста и петдесет километра.
Смени си прическата. Подстрига дългите чупливи коси и заприлича на младееща жена. Качи пет килограма и тънките ѝ ръце и талия добиха нормален вид. E, не че и сега не прилича на скелет без грам тлъстина, която така приятно отива на жените на средна възраст. Заради вените по левия крак не се съблича на публично място и забрави за морето и басейните. Приучи се да ползва червило и безцветен лак за нокти. Хареса си нова марка тоалетна вода. Започна да ходи по-бавно и си купи чифт обувки с висок ток.
Беше ранена, но никой не го допускаше.От пръв поглед не ѝ личеше, а за втори никой не намери време.
За довършване на промяната продължи да води дневника си. Увлече се в терапевтичната употреба на думите. Услади ѝ се да украсява истории, да променя собствената си съдба върху листа. Пробва с два разказа в един вестник. Втурна се да пише. Беше изненадана. Вътрешното излизаше навън. Като извор. Водата не ставаше за пиене, но я измиваше.
По-малко сълзеше, когато се правеше на друга. Описваше и измисляше герои, и забравяше коя е. Писането не приличаше на омразното гладене. Думите омилостивяваха ден след ден ръбовете. Не можеше да се надява да е изгладена като от професионалистка, но и най-малкото подобрение я радваше.
„Чувах ги по телефона. Беше като кислородна маска, нужна при изкачване на голяма височина. Увивах се с гласовете им сякаш с електрическо одеало. Стоплях се и продължавах.
Залъгвах се, не, наистина смятах, че след година ще се върна при тях. Че ще съм се справила с депресията, с вглеждането в дребните недовършени и невидими за другите детайли. Ще съм се научила да бъда майка, истинска майка.
Година, две, три. Уверявах се, че се оправям, че ще се прибера. Просто е въпрос на малко време. Още седмици търпение. Или месец. Да мине горещото лято. Не съм стабилна. Не съм уверена. Разплаквам се бързо. Избягвам да гледам хората в очите. Говоря с кратки изречения. Не завързвам запознанства. Притесняват ме вниманието и въпросите на непознати. Уж ходя бавно, а се затичвам и седемсантиметровите токчета отекват заплашително.
Отдалечавах се. Не се приближавах към децата. Страхът как ще се справям с порасналите си момичета се превърна в страх как ще се разбираме. Ще свикнем ли отново – те с мен, аз с тях… Няма ли да прилича на осиновяване. Деца си адаптират майка?
Баща им беше запълнил липсата. Висок и едър мъж. Намираха го привлекателен. Умееше да говори интересно. С другите. На мен обикновено крещеше и казаното ми звучеше заповедно.
Чувствах се като мръсно петно, изтъркано със специален препарат според указанията.