Галерия

1

Преди изгрев слънце се събуждах и изтичвах в градината. Молех се на болестта да не ми го отнема, да му се порадва, но да не запълва сърцето му, да го облизва лакомо, но не докрай, да го докосва, но без разкъсване, и да си тръгне. Питах я какво би поискала в замяна и търсех знак, за да разбера намеренията ѝ. Вечер изчаквах той да заспи, упоен от обезболяващите, светлите му коси да намерят покой, нервите да скръстят ръце, и заемах място пред олтара. Гладна за новини, гладна за оздравяване. Цветята на венеца увехнаха, но аз усещах приятен дъх на треви. Лятото ми обърна гръб, но не и болестта. В началото думите ми я стреснаха. Кой друг я ухажва с цветя и молитви? С топъл шоколад и сладки с кокос? Кой друг не скъпи думите си за нея? Какви ли не ги беше виждала и чувала? Вярваше ли ми? Подигравах ли ѝ се? Луда ли бях или запътила се към лудостта? Тя вероятно можеше да надникне в мен и да разбере. Думите ми не достигаха до нея, не я трогваха. Какво ли не беше чула. „Скъпа болест, описват те като жена, а за жената най-ценното са децата. Увъртах, надявах се да ни оставиш, но ти си тук. Разбирам, че искаш да ти дам нещо, от което и мен ще ме заболи. Не чак до смърт, но до разболяване. До белязване. Все пак ще ми остане една част. Нали? Не бъди скъперница. Давам ти малко, малко оставям и за мен. Съгласна съм да имам две деца. Третото нека е за теб. Моля те да си тръгнеш и да ни отпишеш в близките сто години! Остави моя любим! Остави двете ми деца – момчето и момичето. Едната си дъщеря ти давам.“ Постепенно ми повярва, отстъпи на крачка, усещах, че ме наблюдава, недоверчиво отпуска краищата на заграбеното, примижава, върти се, потропва с крака, цупи се, остава да се порадва на вниманието ми, на вкусотиите, които ѝ носех, укротява се и тръгва с непразни ръце. Мъжът ми оздравяваше, децата ми намаляха. Разболяване – плащане. Молитва – отговор.

Многоцветието на есента ме изненада с новина. Моят излизаше навън, не одобряваше старите си ризи, късаше нарочно копчетата, почна да капризничи. Попита за червено вино. Признаци, че се връща към живота. А пък аз бях бременна!

Моята любов не остана по-назад. Каза, че раздялата била непремислена. „Пълна глупост, добре, че се разболях и не направих грешка“. Болестта получи и неговите благодарности. Заедно зачакахме бебето.

Една вечер, след като приспах сина ни, забързах към градината. Не забравях да споделя хубавото, което се случваше ден след ден. Олтарът си седеше на същото място. Старите цветя заменях с нови. Палех свещта. Моят беше под ореха. „Какво правиш в тъмното? Вещица ли си станала? - Измолих те от болестта. Без магии. – Преуморила си се, никой не се моли на болестите. Лекарите се бяха изхвърлили в незнанието си, изплашиха ни.“ Опита се да ме прегърне, но на това място не си разрешавах волности. Тук се благодареше. Бях готова да му завра истината в очите. Изкарваше ме страхливка. Май беше забравил писмото си: „Желанието ми е да не ме кремирате, защото от малък имам страх от огъня. Покажи на Люба къде съм погребан и нека идва.“ Дори и в предсмъртното си писмо човекът не изоставяше Люба, с която ми изневеряваше преди да легне болен. За страха от огъня чувах за първи път. Запазих мълчание, все едно не бях чела последните му желания, които се оказаха предпоследни. Писмото се изпари с неговото оздравяване. Прибрано за друг повод.

Изоставената

„Не знам дали получавате много писма от читатели и дали мнението ми ще Ви впечатли. Сигурно писателят е над емоциите. Пише, защото това е неговият начин на живот.

Историите в книгите, които чета, обикновено са измислени. Личи им. А Вашата не е.

Ние със сестра ми преживяхме подобна трагедия не в три театрални действия, а цели десет години – докато пораснахме. Бях на осем, сестра ми на шест ненавършени, когато майка ни се изнесе от дома.

Може би преувеличавам, но за мен трагедията не е свършила. Не съм я надживяла - нито съм дете, нито съм голяма.

Пиша Ви, защото прочетох в едно интервю, че ще продължите романа си.

Моята история не е за спящата красавица, събудена от принц. Когато аз и сестра ми се събудихме, майка ни си беше взела раницата и един куфар. Ние останахме. Тя ни изостави.

Майка ми или баща ми – кого да мразя повече?! И двамата са за мразене. Всъщност... с никого от тях не съм близка. Но ми се иска да стана. Утре или в близкото бъдеще. Такива ми ти работи.

Майка не беше чудовище. Чудовището се убива и отива в гробищата или в мозъците на престъпниците. Тя звънеше и не ни даваше възможност да я забравим. Претендираше да не я изличим от спомените си. Излизаше като мишка от дупката си в търсене на сиренце. Ние бяхме сиренцето. А кой да бъде капанът – нямам никаква идея.

Избяга. Избяга, но винаги ни напомняше, че е свободна два пъти в месеца. Звънеше и ни казваше, че е жива, въпреки че не е с нас. Два пъти месечно повтаряше, че ни обича, но за здравето ѝ било препоръчително да не ни готви и разказва приказки. Избяга, за да посвети времето на себе си, а за нас – някакви дребни минути. Дребнава майка!

Телефонна майка! Майка за преброени думи. Два пъти в месеца.

Питаха ме къде е майка ви. Мълчах, а ми се искаше да викна: „На неизвестен адрес!“

Сестра ми искаше да знае. „Какво още ти каза майка по телефона? – Ами пак същото. Мъчно ѝ е за нас“. И на нас ни е мъчно, но няма да се издаваме. Тя ни заряза. „Безсърдечна майка“.

Последното изречение го запомнихме от съседката, дето идваше да ни наглежда в ранния следобед.

Могат ли родните деца да тежат на майка си? Не знам. Добре, че не е родила още деца.

Моята майка е едно биологично изключение. И това го чух отнякъде. Запомних го, защото внася яснота в питаниците ми каква е майка ни. Нито е орел, нито е рак, нито е щука. Изключение е. Такова ми ти нещо.