Галерия

1

Виждаш ли, Немкиньо, Бог ни повелява да тачим родителите си, но малцина родители са достойни за почит. Трябва да знаеш, че не само моите родители, но и родителите на почти всички момчета, с които бродех из пущинаците около селото и често разкървавявах лицата им, понеже бях по-силен от тях, бяха пълна измет. Такива родители осакатяват душата ти и това, синко, се случва по Божията воля, която изправя едни и изкривява други. Мен изкриви повече, но аз никога не съм притежавал гордостта да се смятам за прав, а сега, на смърното си ложе, започнах да почитам родителите си именно защото моята кривота е произлязла от тях и е според волята Божия.

Когато беше обзет от гняв, баща ми се биеше с юмруци по главата и крещеше, че ще сложи край на дните си.

Лелите ми, които отдавна познаваха привичките му, прибираха всички ножове от масата и ги скриваха колкото се може по-добре, макар че баща ми не беше заколил и едно пиле през живота си. Братовчедите ми, дотичали незабавно от скривалищата, където играеха момичешките си игри, също подаваха през вратата или прозореца разкривените си от страх мутрички. Имаха сини телешки очички, които мигаха срещу нас със страх и удивление. От мен се бояха, никога не ме канеха да си играя с тях, а до заминаването ни обикновено се гушеха из бараките и пристройките, откъдето се чуваха плахите им гласчета, които тананикаха най-различни глупави песнички.

Ето, синко, от какъв род произхожда Костас Венетис.

Измежду всички тези братовчеди единственият, с когото донякъде се сприятелих, беше Янис, дебеличко розово момче, малко по-малко от мен.

Янис ядеше всичко: листа, цветя, пръст, люспи от вар, обелени от стените, дори и кучешки фъшкии. Най-много обаче обичаше да дъвче стръкчета босилек.

Говореше малко, всъщност почти не говореше и понеже и аз самият не съм особено разговорлив, се разбирахме повече със знаци, като се ръгахме с лакти в ребрата всеки път, когато се дивяхме на нещо.

Беше си направил скривалище в един голям сандък в бараката, който беше напълнил със слама и парцали. Понякога се пъхах заедно с Янис в това обширно сандъчище, което можеше да се покрие с една стара кадифена завеса, проядена от молци и почти мухлясала. Седяхме прилепени един до друг, като дишахме задъхано като след тежък труд. След това Янис ненадейно пъхаше ръка в дюкяна ми и хващаше члена ми, който започваше да се втърдява между дебеличките му пръсти, които винаги миришеха на босилек. Обичаше да си играе с това парче месо, което можеше да нараства и да става твърдо като камък; опипваше го и го мачкаше с детските си ръце, като издаваше нещо като приглушено похъркване, което приличаше на мъркането на котка. Мисля, че за Янис членът ми беше един вид странна играчка, докато мен тези докосвания ме подлудяваха, и, понеже все още бях доста малък, за да излея семето си, накрая го ухапвах по ухото или по носа, щипех ядно пухкавите му ръчички или просто го пребивах до кръв.

Моята разюзданост с Янис беше първата в живота на Костас Венетис.

Мисля, че по онова време съм бил на шест или седем години. Бях побойник и не съвсем с ума си и ударите с върбова клонка, които мама раздаваше щедро почти всеки ден (татко никога не ме е бил), не успяваха по никакъв начин да ме вкарат в правия път.

Животът на всеки човек е една голяма загадка, Немкиньо, и всичко, което върши, го върши според таен план, чрез който Бог разпределя правотата и кривотата.

Със сигурност и Янис имаше своята тайна, която отнесе със себе си в гроба, тъй като почина от менингит преди да навърши осем години, сякаш беше дошъл на този свят само за да се крие с мен в сандъка в бараката и да вкара в крайниците ми сладостта на разврата. Страните му бяха като розови листенца, а клепките златисти като твоите, Немкиньо. Понякога се случва да го видя насън с пухкавите му ръчички, покрити със синини от моето щипане и напразно се опитвам да отгатна упрек в погледа му. Мисля, че беше чиста душа, така както и ти си чиста душа, синко. И чух, че преди да умре, не спирал да мълви името ми с напуканите си от треската устни.

Янис имаше характера на цвете или пеперуда, така както други хора имат характера на диви зверове.

В сандъка в бараката криеше една кутийка, в която беше събрал сребърно кръстче, няколко медни монети, две или три мидени черупки, стар капак от часовник, няколко бляскави камъчета. Това бяха съкровищата му, които склони да покаже и на мен, тъй като беше решил, че съм достоен да ги видя, макар че съм скроен крив по рождение. И си спомням как всяка сутрин лъскаше паричките с ръкава на ризата си, докато ги накараше да заблестят като златни на слънцето.

След смъртта на Янис повече не стъпих в дома на нашите роднини от града. А на гръцка земя не съм стъпвал повече от трийсет години. Хал хабер си нямам какво е станало с маслиновата градина на родителите ми, чиито гробове никога не съм виждал. Пребродих Европа надлъж и нашир, плячкосвах и убивах, лежал съм в затвора и в лудницата. Учението, което ми даде отец Макариос, ми помогна да подразбирам по нещо от естеството на нещата и знам, че не бива да се разкайвам за греховете си.

Добри или лоши, всички сме Божии чеда.

Костас отпи още една глътка вино, остана замислен известно време, с брадичка, опряна в гърдите, а след това продължи да разказва: Недалеч от нашето село имаше мъжки манастир, чийто храмов празник беше Света Троица. Построен върху каменистия склон на един хълм, манастирът представляваше мрачна постройка, по-скоро струпване на съборетини, в чиито център се издигаше кръглият, излъскан от дъждовете купол на църквата. Църква на неколкостотин години с опушени и обелени фрески, в която дори в разгара на лятото беше студено като в ледник.

Тук идвахме на литургия в празничните дни и пак тук се причестявах четири пъти годишно според обредите на моята църква.