Галерия

1

Искам да ти разкажа тази история. Историята на Ахилеас Полихронис Салис още преди да проплаче в онова мрачно априлско утро, утрото на Разпети петък. За да знаеш не кой си – тази задача оставям на теб, а какъв си бил още преди да те има. За да познаваш по-добре шепота на миналото в кръвта ти. Изслушай ме, имай „трептение”.

Обещах си да знаеш откъде идваш. Доколкото е по силите ми, доколкото мога да открехна тайниците на спомените. Доколкото живите ми позволят. Рядко се сещаме да забършем с ръка огледалото за обратно виждане на живота ни. Но аз ще се пробвам. Обещах си го още в деня на най-горещото погребение.

Тогава първо реших, че трябва да познаваш баща си. Не такъв, какъвто ще стигне до теб след време, променен до неузнаваемост, украсен. А какъвто беше наистина – едно трогателно, голямо гръцко момче, което все се объркваше в лабиринта на собствената си, твърде балканска амбиция. Тя беше Минотавърът на баща ти, всъщност тя го уби. А той не беше Тезей, не бе достатъчно силен да разбере, че има нужда от помощ. Не позволи да съм неговата Ариадна. Твърде мачо бе за това.

„Стига с тези легенди, майко, какъв Тезей, каква Ариадна! - вероятно ще отсечеш един ден, когато четеш тези редове. - Стига с тези бабини деветини!” И аз така реагирах някога. Не можех да разбера защо ни пълнят главите с фантастични небивалици от други епохи. Младостта не обича да поглежда назад – тя е арогантна, прекрасна. Взира се само напред, с високо изправена и красива глава. Не си гледа в краката. Затова се и спъва, разбира се.

Но сега вече знам, че митовете не са просто приказки, извадени от нафталина на времето. Легендите, Ахилеа му, носят цялата подгизнала от кръв и от сълзи изстрадана мъдрост на света.  

А колкото до Тезей – той е герой не защото показва напомпани мускули по античните вази. Тезей е герой, защото постига целта си. Влиза в лабиринта, убива Минотавъра. Но успява само защото на входа на ужасния лабиринт стои царската дъщеря Ариадна и държи кълбо в нежните си слаби ръце. Така Тезей никога не се губи – защото и за миг не оставя тънката нишка на Ариадна. Нейните крехки ръце печелят битката с Минотавъра, не мощните мускули на Тезей.

Но това баща ти нямаше как да го знае. Изслушай разказа ми, ще разбереш…

Малко по-късно реших, че трябва да познаваш и другите – онези, чийто шепот ще долавяш понякога в безсънните нощи. Тези, чиито жестове вече повтаряш, без да го знаеш, с чийто поглед ме гледаш, чиито въпроси и ти на свой ред ще задаваш, на себе си и на света. Тези, които водят твоите стъпки, които понякога те оставят даже да паднеш, но после задължително те вдигат и ти избърсват носа.

Писането на твоята история е почнало много преди да се родиш, даже много преди изобщо да се загнездиш на сигурно в мен – като безмълвна и доверчива до трогателност запетайка – един ленив летен следобед на Санторини.

Аз мога да ти разкажа какъв си бил. А ти имаш цял живот да решиш какъв да бъдеш.

Пъзелът е огромен, само ти ще го наредиш. Ти си българин, ти си грък, ти си балканец. Ти си митичен герой. Син на цар и богиня, на Пелей и Тетида, смъртен и вечен, скромен и горд. Беден, богат - както дойде. Но достоен - винаги. Не забравяй това. Ти си Ахилеас, воинът, и Троя – непревземаeмата, която ти в крайна сметка превземаш – лежи в краката ти. Ако все още я искаш.

„Аз не съм оттук-оттам” - така твърдеше баща ти. И чак сега го разбирам. Не беше ни оттук, ни оттам. И аз не бях. Нито съм. И ти няма да бъдеш. Няма само едно „тук”, нито само едно „там”. В този пропит с кръв и сперма наш полуостров всички сме абсолютно от всякъде.

– Ох, майко, майко…

Дядо ти, гръцкият твой дядо, побелял, бос, с разгърдена риза, пиеше узо преди обед. Погледнах часовника си. Десет и половина. Кое узо му беше подред?

Идвах за деветини. Девет дена без татко ти. Без мъжа ми. Без голямото гръцко момче.

Всеки ден от смъртта на баща ти прибавяше поне по петдесет грама узо към шампионската закуска на дядо ти. Питах се дали някога ще излезе от тази алкохолна упойка.

Не го винях. Човек пие само в два случая. Когато иска или когато трябва. Понякога е трудно да разграничиш между тях.

Седнах до Георгиос, погалих го по главата. Той се дръпна, все едно му бях зашлевила шамар. Твоят дядо е истински гръцки мъж, вече ти казах. Не може да му съчувстваш току-така.

Гръцките мъже са особена порода. Добре е все пак да го знаеш, нали и ти минаваш отчасти за грък. „Гърците са големи турци, - каза ми разтревожен един приятел, след като обявих, че с татко ти ще подписваме. – Катерина, внимавай!” Засмях се искрено. Ухиленото огромно момче, което ми бе предложило в индийски ресторант, на българското Черно море, на фона на цигански оркестър и пияни англосаксонци, не се вписваше в тези клишета. Така мислех. Тогава. „Гърците са турци, които се правят на италианци” - това пък заяви Борис, моят баща, твоят български дядо, когато му казах, че се омъжвам за момчето от Неос Ставрос.

С Полихронис подписахме въпреки силата на клишетата. Може би даже въпреки самите нас. И двамата искахме да се получи. И двамата искахме другите да не са прави. Обичахме на инат, така мислехме. Всъщност обичахме само себе си. Трябваше да бъдем прави, на всяка цена. Този брак спешно трябваше да се окаже успешен. Така се появи ти. Парадоксално, най-обичаното дете на света. Запознах се с теб не онзи Разпети петък, когато ти огласи коридорите на мрачна софийска болница, а девет месеца преди това. Роди се в България, но те създадохме в Гърция.