Галерия

1

Скочил от коня Запрян, свалил булката. Хубава, натъкмена - с пендари, със седефени пафти. Приказна булка, ама не негова.

Влезли в двора на попа. А той – захвърлил расото – тъкмо човъркал нещо в градинката. Но застинал, подпрян на мотиката, като видял мустакатия си познат и ухаещата на розова вода бяла невеста. Не можело да е друга, влахкинята била, за тези изписани вежди и мраморни пръсти легенди бил чувал и поп Станой.

– Бре!

Така казал поп Станой: „Бре!”

– Ще ни ожениш ли, попе? – по-скоро му заповядал, отколкото го попитал Запрян.

Поп Станой си погладил брадата. Бре!

– Не мога, Запро, не мога. Тази жена говореха, че се омъжва днес сутринта… Ей го и пръстенът на ръката й! Не мога, пожали ме, грях е пред Бога! Омъжена е вече, не мога!

– Можеш, можеш - засмял се Запрян; смешен бил поп Станой – разтреперан, разгърден, без расо. – Ще ни ожениш, попе, виждаш ли тоя пищов? С пищова пред Бога всички сме равни!

Така Катерина и Запрян се венчали пред пушките на комитите и зачервеното лице на стария поп.

Още същата вечер се върнали в Горна Джумая, и право в квартирата на Запрян. Цяла нощ празнували с побратимите, сияела Катерина, наливала вино, прегръщала втория си съпруг. А той, вече почерпен, пеел, псувал, заплахи отправял – към самарджията, към османските „псета” и към света… Комитите му пригласяли. Отекнали няколко изстрела като в сражение, ослушал се разсънен градът.

Такъв бил прапрадядо ти Запрян, Ахилеа му. Такъв бил целият наш род. На сватба отивали като на война, а на война отивали като на сватба – с песни и танци, нагиздени за среща с оная чума, смъртта…

Не се забавила тя пак да намине покрай прапрабаба ти Катерина. Този път взела Януш, любимия брат. Издъхнал от туберкулоза, а няколко дни след смъртта му под прозорците на Катерина минал бавно на кон самарджията. С протегната нагоре ръка, а увиснал тежко в нея прясно купен от месаря, гърка  Стаматис, дроб.

– Ей, Катеринооо - викал с омраза, обида и радост някогашният излъскан жених. - Гледай го този дроб какъв е здрав ма, Катерино! Здрав е, не е като тоя на брат ти!

Естествено, заради това своеволие отнесъл здрав бой от комитата. А в къщата на Катерина и Запро никога не се хапнал дроб.

Минали месеци, родата на аръмънката се успокоила. Дали й някаква зестра, купил Запрян работилниците, в които бил калфа. Работил здраво, отдадено, стигнал до четирийсет души майстори и чираци. Живели охолно, докато не се разорил – през 20-те години, когато дошли фабричните обувки. Почнали да се отварят магазини за купешки чепици, но Запрян не вярвал в готовата стока, искал клиентите му да идват на проби. Да им вземат мярката, да си поръчват, обувката да се прави точно по крака на човека! Ама как да обясни това на хората в Горна Джумая, които свиквали с нахлуващата конфекция, или на селяните, дето вместо да купуват обувки за цял живот, си вземали евтини гумени галоши всяка година?

Опънал се на времената прадядо Запрян. Опънал се, не се огънал. И загубил работилниците. С чест, слава и два-три юнашки запоя.

Катерина не проронила и една укорителна дума. Сготвила му любимото ядене, наляла му огромна ракия, а после поговорила с далечни роднини – да го направят акцизен чиновник.

Малка загуба била тази на работилниците… Година след сватбата били загубили при раждане първите си деца, близнаци. Сама ги оплакала Катерина, тайно ще да е било, защото никой не я видял със зачервени очи. Запрян бил пак по комитски дела някъде.

Върнал се, прегърнал я, минало малко време, усмихнала се Катерина, но не твърде, не толкова, че да е неприлично. Усмихнала се навътре в себе си. Знаела, че е бременна за втори път.

Решили да кръстят детето Стоян – да стои, да остане. После дошъл Любен, любеният, най-обичаният, моят дядо, твоят прадядо. След това - Димитрина.

Въпреки трите деца и четирите бременности Катерина пак сновяла из къщата с тънък кръст и игрива походка, все едно ей сега ще отиде на най-горещата минерална чешма, със застинал смях в ъгълчетата на иначе строгите плътни устни. Пеела често, най-вече на себе си. Понякога й пригласяла със странни извивки циганката слугиня. Но ако някое дете прекаляло с белите, знаела кое оръжие да извади – вечно мазната от баници дълга точилка, пред която дори комитата Запро мълчал.

Такава била тя, моята прабаба, твоята прапрабаба Катерина.

И ако в деня на най-горещото погребение плаках напоително, но без глас, ако не го ударих на вопли и вой като жените от Неос Ставрос, ако не се влачех по земята след катафалката, а вместо това вдигах от парещия асфалт гръцките ти роднини и ако не се вкопчих отчаяно в ковчега на татко ти, когато тръгнаха да го спускат с въжета и грохот в земята - всичко това, Ахилеа му, не беше моя заслуга. Или поне не изцяло.

Прабаба ми Катерина, твоята аръмънска прапрабаба, следеше зорко да не посрамя рода.