Една година след сватбата баща ти най-накрая ме беше завел на тридневно семейно море, сред многобройните си ангажименти и моите пристъпи на тих ужас пред изплъзващото се щастие. Той – водещ кадър на гръцка строителна фирма с мащабна дейност в България, аз – бивш журналист, бивша светска персона. Той – напълнял, погрознял, с бъдещето пред себе си. Аз – фина, хубава, но по презумпция в минало време.
Пих много онзи следобед. По-точно пет препълнени чаши вино. С поетичното име „Ифестио”. Което на гръцки значи вулкан. Санторини е вулканичен остров. Няма как и ти да си заспало дете – ето, и сега се закачаш, хем се смееш, хем се спускаш стремително към мен, свил заплашително малки юмручета. Пробваш се, за кой ли път, да ми вземеш компютъра, докато пиша това. Кой знае, може би имаш право.
Баща ти също пи няколко чаши ифестио онзи следобед. Хапна доста. А аз не му се скарах, не дори и след третата чиния калмари.
Не знам дали сега щеше да има на кого да разказвам, ако тогава не му бях казала в прав текст, без преамбюли, вперила поглед в очите му през планината опустошени чинии:
– Трябва ни бебе. Веднага.
3.
Два пъти омъжвана в един и същ ден.
С тази история е известна красивата Катерина, твоята прапрабаба, тази с тежкия кок и леката стъпка. Моя приятелка, подкрепа и съдница – нищо че не се засякохме в този живот.
Едно топло пролетно утро на 1905-а я омъжили за виден богаташ, самарджия с десетки дюкяни. Но не я завел той на разходка с файтона си, елегантно спрян под цъфналите бадеми до църквата. Нямал време да се похвали пред горноджумайското общество. Кариерата му на женен мъж продължила броени минути. Вместо файтона прапрабаба ти Катерина избрала задъхания от галоп кон на един засукан комита. А няколко часа по-късно със същата булчинска рокля станала негова жена пред изумения Бог.
Такъв грях, такова престъпване на човешките правила и Божиите повели в Горна Джумая не били виждали по онова време. Но на Катерина тази история й прилягала. Не само защото била хубава; красавици – много! А защото пред жаркия й проницателен поглед мъжете отстъпвали встрани, а съпругите им гледали кисело, все едно ги стягат обувките. За жени като твоята прапрабаба някога са се водели войни.
Баща ми твърди, че ме кръстили на нея.
Майка ми твърди друго. След два дена отчаяни опити да ме роди, подгизнала от кръв, слуз и сълзи, с вързани ръце и крака, тя вече се колебаела дали да не прекрачи финалния синор… „Губим я, и нея, и детето” - чула някой да казва нейде далеч, отвъд болката и страха.
Било снежен ноемврийски ден в скованата от лед и партийни закони България. Господ още се чудел дали да даде шанс на поредното същество да се пръкне в една диктатура, която отричала височайшето Му съществуване. Явно не бързал с решението си – от доста време съм се мятала посиняла, заклещена между живота и гибелта. Но в този момент, когато светлината вече отстъпвала на пръсти от леглото на баба ти, до нея сякаш от нищото изскочила някаква възрастна акушерка. Навела се до ухото й, отместила сплъстения, мокър кичур коса. „Момиче - казала й, - няколко дена се мъчиш, не може така, ще умреш. Утре е Света Екатерина, помоли й се. Ще ти помогне, ще видиш.”
И твоята баба, дъщеря на партиен секретар, който в църква не стъпвал, започнала да се моли наум. Нескопосано, жарко, с думи, които ги няма в молитвите – а и да ги има, тя не ги знаела. Молела се, направо крещяла в душата си, молела се на света Екатерина, молела се за мен. И когато вече не чувствала нищо, когато не знаела от коя страна на най-дълбокия синор е хвърлена, чула плача ми. Пронизителен, ликуващ, неповторим. Викът на живота. И знаела как ще се казвам.
Няколко дни по-късно потърсили с баща ми старата акушерка, да й благодарят. Обяснили им, че такава жена в болницата никога не е имало.
Аз харесвам и двете версии за моето име. Но след смъртта на баща ти наблягах на първата. Не търсех помощ от светците, а от предците ми. Тези, които в трудни моменти можеха буквално да ми пазят гърба. И до ден днешен, когато ми стане трудно и потърся опора, вместо нагоре, към небето, поглеждам назад…
Влахкинята - така наричали прапрабаба ти Катерина. Твърдят, че била аръмънка от Янина, днешна Гърция. Счита се, че аръмъните са вид власи. Според някои учени именно те са останалите живи наследници на траките. Според други са потомци на римските заселници, живели по тези земи още по времето на Византия.
Каква е абсолютната истина, аз не знам. А и не съм сигурна дали изобщо можем да стигнем до нея – все повече мисля, че безспорни факти не съществуват по тези земи на някогашни империи, кръвопролития и кръвосмешения, сурови мъже и нежна любов. Има само преходни версии, които белим като гигантска глава лук в търсене на сърцевината, която хлъзгаво се изплъзва. Без да си даваме сметка, че красотата е именно в това търсене, а не в крайната цел – затова може би роним толкова сълзи над люспите.
Не знам точно какви реки са бушували в кръвта на красивата Катерина с изправената властна глава, Катерина, наричана от горноджумайци „влахкинята”, самата тя от гръцко село, но женена за комита и предана на България.
Вместо суха история ще чуеш от мен нейната приказка.
Семейството й дошло в Горна Джумая, днешен Благоевград, от Янина. Сега това би значело от Гърция да се преселиш в България. Но в онези дни – в края на XIX век – каруците с покъщнина тромаво се придвижили в рамките на западащата Османска империя.