Галерия

1

Било време размирно, разпадането на един свят. А очертанията на новия още не се знаели. Освободителната война от 1878-а и последвалите я договорености чертаели карти върху подгизналите от кръв Балкани, водени не от човешките драми, а от сметки и интереси. Докато бледи европейски аристократи се надлъгвали за влияние по тези земи от уюта на кадифените си фотьойли, тук фамилии се разпадали, брат срещу брата въставал, някогашни добри съседи си палели плевните, никой не знаел дали ще осъмне жив. Местели се села, обезлюдявали се цели райони, нямало ден с ден еднакъв – веднъж било добре да си българин, после – грък, след седмица хората пак слагали от страх турския фес. Клокочещ казан били Балканите, сине, виж само къде си избрал да се родиш!

Могъща империя била някога Османската, затова умирала толкова трудно…

Катерина имала сестра – Лагма, и брат - Януш. Кръгли сираци останали малко след като се преселили в Горна Джумая. По онова време болестите вършеели мощно, без значение беден ли си, или богат. Родителите на прабаба ми Катерина починали един след друг. От треска. По-завъртяното латинско име на болестта никой не споменал.

Казват, че тогава Катерина не плакала. Само стискала за ръка малкия си брат Януш, а с другата му закривала очите, да не гледа ковчезите. Същия път до гробището щяла да извърви с него няколко години по-късно. Но вече в ковчег бил самият той.

Пукнал се XX век, станала мома за женене Катерина. Ухажори много, защото освен с хубост тя разполагала и с доста земи, с пари, виенска покъщнина... Но настойниците й, нейните кръстници, решили да не я слушат тя какво иска, а да й изберат заможен жених. Така от фамилното имане щяла да излезе по-малка зестра. Избрали най-видния самарджия в околията – човек с пари, положение, власт. Да, ама прапрабаба ти Катерина и мустакатият ти прапрадядо Запрян вече се били залюбили! На една от чешмите с топла минерална вода, където момите ходели привечер. Лековита била тази вода – премахвала всичко, от обрив до уроки, - а и нямало нужда да я подгряваш вкъщи. Направо от ведрата я изсипвали момите върху младите си напращели тела.

Ако не била тази лековита вода, Ахилеа му, кой знае – може би височелата Катерина щяла да стане самарджийска съпруга! Но явно наядите, тези палави изворни нимфи, имали други планове.

На най-топлата от всички минерални чешми в града имотната Катерина срещнала Запрян – бедния обущарски калфа, дето вечер затварял с песни и другарски кютеци кръчмите. Не знам какво са си казали, а и да знаех – нямаше да ти кажа, от срам! Легенди се носят за страстта на тези двамата.

Добре, ама Запрян трябвало да замине по своите комитски дела. Треперел района от размирици, не можели хората да се примирят, че са още в колабиралата Османска империя, а не в свободна България. Той тръгнал, тя обещала, че ще го чака. И че няма да ходи сама за вода.

Когато разбрала, че ще я омъжват, Катерина пратила хабер на Запрян, по приятели. Писала му да идва да я краде. Не е ясно колко пътувал този депеш, жив ли останал първоначалният преносител, колко ръце сменила бележката, докато стигне до прадядо Запрян… Но месеците се търкулнали, очите на прабаба ми се уморили от взиране през прозорчето на моминската стая, сандъците с везания чеиз набъбнали, не можела повече да отлага сватбата.

Приготвила си все пак едно вързопче, да може да бяга с него.

Пекнало едно априлско слънце, разшумял се градът, замирисало на сапун и кафе, понесъл се шепотът от уста на уста – днес е денят, днес омъжват влахкинята, красивата Катерина! Стъпвала тя бавно с везани чехли по калдъръма в квартал „Вароша”, гонели се около чемширите хлапетиите, суетели се поповете, пристягали панделките в косите си нагиздените кокони, а над църквата няколко пилета кръжали в опиянение. Вдигнала очи Катерина, видяла ги, мъчно й станало, че не е като тях волна, но влязла в църквата. Не й отивало да прави „театро”. Никой никога нямало да я види да се разциври, да изпадне в истерия.

Свещи, тамян, букети, икони…

– Помогни, Богородице, помогни ми.

– Катерино, какво си шептиш? - попитал лукаво зализаният жених.

– Нищо, нищо – отвърнала му хладно, спокойно, - от щастие е.

Такава била Катерина. Червата й да се влачат по пътя, ще каже, че е развързан чорапът й.

Излязла от църквата, омъжена вече, поела си въздух, ама нещо отвътре я стягало. Това ли бе, майчице, това ли беше животът ми? Ти тате обичаше ли го истински? Или и теб така са те женили, с девет сандъка чеиз и скрито вързопче за бягство? Не, обичаше го ти, виждах те как го гледаше, душата си даваше за тате. И я даде. Три дена след него умря, майчице. Е, аз за този не ща да умирам!

Така си нареждала Катерина редом до ухиления си мъж, премрежила очи срещу яркото слънце. И може би заради блесналата в очите й светлина и заради безсънните нощи, умората и тъгата в първия момент помислила, че сънува, когато насреща си видяла Запрян. Яхнал коня си, прашни и мръсни и двамата, а зад тях – още десетина комити. Кръвни побратими на Запро. Загърмели във въздуха, подплашили се пилетата над черквата. Изпокрили се сватбарите начело със самарджията.

– Идваш ли, Катерино – попитал Запрян и протегнал ръка.

Аръмънката не се и замислила.

– Ида - казала. – Повдигни ме!

Вдигнал я той, седнала тя зад него на коня. Понесла се дружината насред изумените погледи на горноджумайските чорбаджии, възхитените възгласи на децата, истеричното кръстене на поповете и закъснелите викове на самарджията. Дори не се сетила за вързопчето Катерина. Когато препускаш пред съдбата си, време за подробности няма.

Вдигнала прах дружината и с викове, много песни и още повече живописни псувни стигнала до село Делвино, над града. Там поп бил дядо Станой, благ човек, възрастен, неведнъж със Запро играели табла в общите им комитски митарства.