Галерия

1

Мисля си, че може би не говоря добре; че моето вълнение може да бъде сметнато за безкритичност. И все пак това е вълнение, което се опитвам да овладея вече от тринайсет години, от доброто старо време, когато Андреас Ембирикос ми показа с безкрайно благоговение рисунки на Теофилос. Оттогава всяка нова среща с тях бе като онази първия път. Сякаш рухна стената на една скучна стая; на онази толкова подтискаща живопис, която толкова често и с такава лекота постигаме от времето на Възраждането. Същото вълнение, както когато прочетох за пръв път „Спомените” на генерал Макриянис.

Нямам никакво желание да принизя образованите до едно и също равнище с необразованите, нито да твърдя, че упражняването и учението са вредни. Както толкова други приятели на нашия зограф, далеч по-способни и по-вещи по тези въпроси от мен, съм убеден в противното. Тъй като образованост и ученост това е упражнението на живота; а упражнението на живота може много да спечели от хора като Теофилос, открили пътя си опипом сами по тъмните пътеки на една твърде култивирана, както смятам, колективна душа, каквато е душата на нашия народ. Той може много да спечели; и преди всичко да научи как да се предпази от половинчатата образованост и от половинчатата ученост, които се превръщат в изопачаване и летаргичност. От тази гледна точка би ми било много трудно да приема, че Теофилос е бил необразован; той дори не е изключително явление. До такива изводи ни води, поне по мое мнение, толкова специфичното формиране на гръцката изразност. Например, една народна песен, която се предава от уста на уста „сред слугините”, както казвали за „Еротокритос”, се превръща в крайъгълен камък на поетичното творчество на Соломос, един от най-ерудираните хора в Европа. А двата най-значими паметника на гръцкото прозаично слово са: единият „Жената от Закинтос” на същия този велможа на начетеността, а другият „Спомените” на „нивга не изучавалия четмо и писмо” Макриянис. В живописта понякога се откроява ум като Теотокопулос, който може да защити изкуството си пред Великия инквизитор, а понякога един Теофилос, чудакът във фустанела, който обикаля из селата в Пелион и Митилин с четки затъкнати в силяха, а жените подвикват подире му „луд” и „ахмак”.

Гръцкото духовно наследство е толкова неизбродно, че наистина човек не знае кого може да избере, за да изпълни волята му. Има мигове, когато го държат в ръцете си най-именитите хора, прочули се някога по света, а има други моменти, когато то отива и свива гнездо сред анонимните, в очакване отново да се появят известните майстори. Важна е поуката, която човек черпи, когато си направи труда да се вгледа в това безкрайно редуване. Народната песен да осветлява Омир, а Есхил да се допълва от народната песен в чувствителността на един и същи човек, то не е малко нещо – а това може да стане единствено в Гърция. Говоря без надменност, защото не забравям, че само в Гърция все още могат да се случат най-невероятните отклонения.

След това уточнение можем да се замислим с по-голяма лекота за народния човек; Теофилос. Тук не е подходящото място да разкажа живота му. Но не бих искал да привърша преди да припомня може би най-ценното, което той е имал; малкото сандъче, в което държал инструментите и книгите си. Това е дървено сандъче изцяло изографисано от неговата ръка; красят го Ифигения в Авлида, Дякос, Боцарис, Гривас и удивителните цветя на този градинар на напетостта и любовта. Приятелят, който го предаде, го е запазил така, както е било намерено до мъртвия художник в навечерието на Благовещение през 1934 г. Когато го отвориш, с потресаваща сила се разкриват следите от живота на един голям човек, искам да кажа на една завършена личност. Усещаш присъствието на едно същество, за което нищо не е отишло нахалос - нещо толкова рядко. Дори най-лишените от стойност предмети, най-ефимерните, онези, създадени за да съществуват само няколко мига с нас или с други, предназначени да забавляват мерака на един живот, който не търси нищо друго, освен да забрави за самия себе си – на живота на обикновените хора или на децата; цветни хартии, които вятърът завърта във вихрушка из провинциалните сокаци, където е отминал карнавалът по Заговезни, Великден или някой панаир; те са там, за да ти покажат от какви дребни неща може да извира силата на очарованието на един майстор. Книгите му: струващи десетачета брошурки или изтъркани буквари за живота на древните, жития на светци или „Осмогласник”, „Еротокритос”, „Котаракът в чизми” или „Червената шапчица”, героични песни, любовни песни; а редом с книгите и неговата пинакотека: ретуширани картички, евтини цветни литографии, лепени картинки, събирани през неговата младост, когато бил гавазин на гръцкото консулство в Смирна; чутовни мъже, хубавици като онези, които едно време виждахме зографисани по латерните, картини на морски сражения от руско-японската война, посрещания на великия Могол, двойки, преливащи от едновремешна сантименталност; наред с тях неговия бележник; дебел тефтер от амбалажна хартия, в който той прерисува от книги и вестници изгледи от древни градове и паметници, статуи на богове, битки на Александър Велики и безброй бюстове на някогашни и съвременни герои.

Това са музеите, които Теофилос е видял, и от тях се е опитал да научи онова, което е усвоил, биха казали някои. Не ще съмнение, че в даден момент тези неща са изходната точка, от която тръгва Теофилос. Но би било голяма грешка, ако повярваме, че тази индустрия е същността на неговата живопис. Нека пръв хвърли камък онзи творец, който не е тръгнал от дребните неща. Спомням си думите на Йейтс:

Тези майсторски образи са тъй завършени докрай,

покълнали в ум неизкушен, но от какво са породени?

От купчината плява или от сметта  край пътя?

У.Б. Йейтс, “Последни стихотворения”, “Дезертирането на цирковите животни”. -