в това етруско село, зад морето на
Салерно, зад пристанищата на завръщането,
на ръба на есенна буря, месечината
проби облаците и къщите по отсрещния склон
заприличаха на гледжосани.
Amica silentia lunae.
И това е брънка на мисълта, начин
да започнеш да говориш за неща, които трудно изповядваш,
когато не можеш се облегна на приятел,
измъкнал се тайно, който носи
хабер от дома и другарите,
и бързаш да разтвориш сърцето си
преди изгнанието да те изпревари и да го промени.
Идваме от Арабия, Египет, Палестина, Сирия;
от държавицата Комагини, угаснала като малкия светилник,
често пъти се върти в ума ни
и велики градове, живели хиляди години,
а после превърнали се в пасища за добитък
в полета за захарна тръстика и царевичак.
Идваме от пясъка на пустинята, от морето на Протей,
души спаружени от публични грехове,
всеки вкопчен в някакъв пост като птица в клетката си.
Дъждовната утрин в тази падина
възпалява раната на всеки от нас
или това, което инак би нарекъл немезида, съдба
или просто лоши привички, коварство и измама,
или дори корист да се възползваш от кръвта на другите.
Човек обръгва лесно на война;
човек е мек като сноп трева,
устни и пръсти, копнеещи по бяла гръд
очи, които примижават пред блясъка на деня
нозе, които биха тичали, нищо че са толкоз уморени,
при най-малкото подсвирване на печалбата.
Човек е мек и зажаднял като тревата,