Галерия

1

                        Неутолим като тревата, корени са нервите му и се разпростират;

                        когато дойде жетва

                        предпочита сърповете да свистят в друга нива;

            когато дойде жетва,

едни крещят, за да изгонят демона със заклинания,

други се объркват сред имането си, трети държат речи.

Но заклинанията, имането, реториката,

защо са ти притрябвали, щом далеч са живите?

Да не би човекът да е нещо друго?

Не е ли туй, което предава животът?

Време за сеитба, време за жетва.

„Отново все едно и също”, ще ми кажеш, приятелю.

Но мисълта на изгнаника, мисълта на пленника,

мисълта на човека, превърнал се и той във стока

опитай да я промениш, не можеш.

Може да е искал да остане цар на канибалите,

изразходвайки сили които никой не купува,

да се разхожда сред ливади с африкански рози

да слуша там-тами под бамбуково дърво;

докато царедворците танцуват с чудовищни маски.

Но страната, която посичат, и която изгарят

като пиния и я виждаш

или в мрачния вагон без вода, строшени стъкла,

нощ подир нощ

или в пламналия кораб, който ще потъне, както статистиката сочи,

те са се вкоренили в ума и са неизменни,

те са посадили образи същите като онези дървета,

разпервили клони в девствените лесове,

а те се забиват в пръстта и поникват отново;

разперват клони и поникват отново, изминавайки

левги и левги;

девствен лес на убити приятели е умът ни.

И ако ти говоря с приказки и притчи,

то е защото ти звучат по-сладко, а ужасът

не се обсъжда, тъй като е жив,

тъй като е безмълвен и напредва,

капе от него денем, капе и насън

болка напомняща страданието.

Да говоря за герои, да говоря за герои: Михалис,

който излезе с отворени рани от болницата,

може би говореше за герои, когато в онази нощ

влачейки крака през затъмнения град,

крещеше, опипвайки болката ни: “В мрака се придвижваме,

в мрака вървим напред...”

Героите напредват в мрака.

Малко са лунните нощи, които ми се нравят.

                                               Cava dei Tirreni, октомври 1944

РЕШЕНИЕТО ДА ЗАБРАВИМ

            Кого е грижа, че сме решили да забравим?...

                                                                       Г.С.

Пътниче, поспри пред тихото езеро;

къдравото море и измъчените кораби

пътищата обгръщащи планини и раждащи звезди

всичко свършва тук, на широката повърхност.

Сега можеш да гледаш безметежно лебедите,

виж ги: снежнобели като съня нощем,

без да се докосват никъде се плъзгат върху тънко острие,

едва издигащо ги над водната шир.

Приличат ти, страннико, спокойните криле и ги разбираш

докато те гледат вкаменени очите на лъвовете

и листото на дървото остава невписано в небесата,

а перодръжката проби стената на затвора.

Но не бяха други птиците, които заклаха селските момичета,

кръвта поаленяваше млякото върху плочника на улицата

и конете им безшумно като разтопеното олово

хвърляха нечетливи контури в коритата за водопой.

А нощта непрестанно стискаше извития им врат,

който не пееше, понеже нямаше начин да умре,

а удряше, смилайки сляпо човешките кости.

А крилете им разхлаждаха ужаса.

А станалото тогава притежаваше същото спокойствие

като това, което виждаш,

същото спокойствие, защото не бе останала душа

да се замислим,

освен силата да издълбаем няколко знака върху камъните,

които вече докоснаха дълбините под паметта.

С тях и ние далеч, много далеч, поспри пътниче,

пред безметежното езеро с неопетнените лебеди,

носещи се като бели дрипи през ума ти,

пробуждащи те за неща, които си преживял и които

            не помниш.

Нито си спомняш, разчитайки знаците ни върху камъните,

при все това изпадаш в екстаз заедно с агнетата си,

които уголемяват тялото ти с вълната,

сега, когато във вените усещаш звук на жертвоприношение.

УТРО

Отвори очи и раздипли

Черното платно широко, опъни го,

Отвори очи добре впери поглед

Втренчи се, втренчи се, сега знаеш