Галерия

1

Императорът се изправил и самонадеяно изрекъл: “Победих те, Соломоне(8)!” А намръщен, Господ запомнил това.

Същата година било направено официалното освещаване на храма от патриарха. Византия, която тогава все още наричала себе си Източна Римска империя, спечелила още една битка.

 Така минавали годините. Императорът имал незавидната съдба да види повечето от битките си отново изгубени, а завоеванията му да попаднат повторно в чужди ръце. От някогашната Римска империя останало само името.

Самият той вече не бил млад. През последните години бил станал жлъчен и суров като виждал, че усилията му са отишли почти на вятъра. Единствената му радост била с часове да се любува на Великата църква. Това поне е дело, което ще пребъде, мислел си той. Нещо, което ще остане, когато ще съм си отишъл от този свят. Така, отвреме навреме той отивал със свитата си и се дивял на купола отвън и отвътре.

Архитектът Изидорос отдавна бил умрял, но Антемий бил жив и бил любимецът на палата.

 Тогава връхлетяло голямото зло. Сякаш не трябвало да остане нищо, когато Императорът си отиде от този свят, сякаш не трябвало никога да е казвал “Победих те, Соломоне!”, Господ изпратил земетресение. Затрити били къщи и човешки живот, Босфорът придошъл и залял града – но най-лошото било, че бляскавият купол рухнал.

Последвали ридания и горки вопли. Императорът се затворил в палата, а народът осиротял. Господ, казвали, бил изоставил Града Си, и виждали непревземаемите стени да рухват, враговете да нахлуват, робството и беднотията да настъпват.

Мрачната поличба се проявила; куполът се разбил на хиляди парчета.

Архитектът Антемий бил неутешим. Затворил се три дни у дома си без хляб и вода, очаквайки гнева на императора. Бил склонен да плати дори с живота си, за да бъде поправена загубата, тъй като някога бил дръзнал да каже, че куполът може да устои на всичко.

Но императорът разбрал, че животът на Антемий не може да спои обратно отломките от купола. В природата на камъка било да се разтрошава винаги на по-малки парчета и нямало връщане назад към първоначалния вид. Впрочем, архитектът бил много по-полезен жив, отколкото мъртъв, тъй като, както твърдели, противно на мрамора при човешката природа има връщане назад и тя подлежи на изправяне. И така, Императорът се произнесъл, че станалото-станало и дал нареждане веднага да изградят купола наново. Сега той поставил друго условие: Не да нямало равен на него в света, а да успеел да го види преди да склопи очи. Защото усещал, че краят му наближавал.

 Майсторите отново се качили по скелетата и започнали да нареждат един след друг по местата им номерираните камъни. И лека-полека куполът отново започнал да се издига. Само един проблем останал неразрешен – ключовият камък. Строшил се на хиляди парчета и трябвало непременно да бъде намерен същият гранит, за да поправят загубата и лошата поличба да бъде изтрита от паметта. Трябвало да бъде компактен и здрав, без жилки и пукнатини, които с течение на времето щели да го разцепят. Цветът му трябвало да бъде светлорозов, подобен на цвета на небето при изгрев слънце, за да изглежда в часа на утринята като къс от сутрешното небе. Такъв го искали архитектите. Това било и правилно, така че теорията да не се отдалечава ни на йота от практиката.

Без подходящия ключов камък било направо невъзможно отново да бъде отслужена литургия в “Света София”. Дамгата щяла завинаги да преследва императора и като научели това, враговете му щели да разберат, че ключовият камък бил началото на края на Цариград.

Разпратили вестоносци по четирите краища на империята, в старите и новите, дори в изгубените владения. Със себе си те носели къс от строшилия се ключов камък, пъхнат в калъф с императорския печат, за да го показват и да го сравняват с други подобни.

Но никакъв резултат. Из цялото Средиземноморие, от иберийското крайбрежие до Дамаск в Сирия, нямало същата жилка. На едни места цветът на камъка жълтеел, на други бил зеленикав, в Киренайка имал пръски, покрай Евксински Понт носел отпечатъци от странни клонки и листенца; но никъде, ама никъде не приличал на оригинала. Изглежда Бог го бил сътворил само веднъж, за да има по-голямо разнообразие в света.

Като виждал пратениците да се завръщат с празни ръце, Антемий бил обзет от още по-голяма покруса. Скелетата стърчели празни. Зидарите били освободени и се разотишли по домовете си, докато се намери някакво разрешение. Освещаването на “Света София” било отложено.

Тогава архитектът се качил на скелето като последен работник, приближил се колкото можал повече до Бога и потърсил просветление от самата Божия Премъдрост – от разбирането за нея, а не от постройката – в чиято чест било започнало всичко.

“Накажи ме”, рекъл, “ако някога съм имал лукави помисли относно това на какво се крепи небосводът. Избързах да поставя моите мерки и теглилки над Небесните и може би плащам за този грях. Но е грехота да измъчваш Твоя Град. По-добре да се гневиш само на мен”.

Изпитал боязън и страхопочитание пред собствените си думи и изведнъж проумял, че съдбата му отдавна е предопределена: на всяка цена трябвало да открие подходящия мрамор; поради тази причина бил дошъл на този свят; без ключов камък щял да живее живот лишен от смисъл и щял да премине през света без да остави никаква диря след себе си.

Така че от този час нататък ключовият камък се превърнал за майстора в самия смисъл на неговия живот.

 Захвърлил багрените одежди на придворен и нахлузил черна власеница. Облечен така като обикновен калугер, с покрито лице за да не го познаят, излязъл извън стените на Града на Градовете, прекосил Босфора и потеглил на Изток. Бил чувал, че всички скални образувания са се зародили, както разправяли, в Кавказките планини и че там бил скрит истинският пъп на света. Тоест бил убеден, че там със сигурност щял да открие матрицата на ключовия камък.