Междувременно в Цариград повярвали, че е заминал, за да се отърве от наказанието. Не го потърсили, тъй като никой не искал да покаже, че се интересува от човек, изпаднал в немилост. Сега всички споменавали Изидор като единствения архитект. Това бил неписан закон на Двора – да поставя и пропъжда хора от императорската трапеза, да изтрива и пренаписва историята без никога да задава въпроса какво е станало с излишните.
Въпреки това, Антемий неотклонно напредвал на изток, като разпитвал всеки срещнат за Кавказките планини. Дните станали седмици, седмиците месеци, и за Цариград той сякаш никога не бил съществувал. Дори понякога изглеждало така сякаш и за самия него Цариград не съществувал. В източните провинции се носели легенди за градежа на “Света София” като най-разпространената била “Ти ме победи”. Тези думи, както казвали, промълвил с въздишка не императорът, а мъдрият Соломон, тъй като преобърнатата действителност винаги се превръща в най-добрия мит. Все още не била пристигнала съкрушителната новина, че куполът е рухнал, а Цариград осиротял, тъй като тогава светът се движел на бавни обороти и изглеждал много по-необятен.
След много перипетии Антемий стигнал до Солената пустиня и решил да я прекоси пеш, подлагайки на изпитание Божието търпение. Ако волята Божия е да оцелея, помислил си той, тогава нямам нужда нито от храна, нито от вода в пустинята. Ако пък ми е писано да умра, и цял керван няма да ме спаси. Начертал мислено пътя си, прекръстил се и поел. На хоризонта се провиждала Кавказката планинска верига, родината на всички планини и скали.
Дни наред крачил под жаркото слънце. Водата му привършила, храната също, но планините които виждал далеч на хоризонта, го крепели на крака. А където срещнел чукар или скала по пътя си, веднага го кръщавал “ключов камък” и завтичайки се към него изпълнен с надежда, всеки път установявал, че се е излъгал - скалата била черна и ръбеста като камък от Пъкъла. А нощем му се присънвал пейзаж осеян с триъгълни камъни, всичките в подходящ цвят – хиляди червеникави клиновидни камъни, издялани от непозната ръка и разхвърляни безразборно по планинския склон, за който той вътрешно в себе си знаел, че е Кавказ.
Антемий изгубил посоката и вече не знаел накъде вървял - на запад ли, на изток ли, на север или на юг. Вятърът го прегънал на две, прахта задавяла устата и замъглявала взора му и не можел дори да се помоли Богу за помощ. Накрая прегърнал една скала, която случайно открил на пътя си, вкопчил се в нея и ласкаво я нарекъл “ключов камък”. Усещал, че не му оставало да живее дълго и непременно искал да довърши делото си, макар и насън, макар и във въображението си. Тъй като изгубвайки пътя, лека-полека губел и разсъдъка си.
Тогава внезапно чул звън. Чул кучешки лай, а от вдигналата се пушилка се появил дълъг керван. Видял стотици камили в редица, натоварени догоре със скъпоценности, да напредват в пясъчната буря. Изглеждали така сякаш познавали пътя. Антемий затворил очи и се усмихнал с облекчение; вече бил сигурен, че Бог го обича и му праща спасение.
Както по-късно му казали хората, които го прибрали, за негов късмет се бил озовал на Пътя на Коприната, който започвал от далечен Китай и стигал до крайбрежията на Босфора. Сигурно го закрилял някой бог, който го спасил, рекли те – или някое велико дело. Така гласяло тяхното предание за изгубените и отново намерени пътници, оставили подире си неплатени сметки; затова те се погрижвали на заминаване от дома си да оставят някой неплатен дълг.
Отвели го в шатрата на един старец, най-мъдрия и най-възрастния търговец на племето, който очаквал да научи кой е той, откъде идва и какво иска.
Антемий му разказал историята си от самото начало. Спомнил си деня, когато императорът го извикал заедно с Изидор, за да им възложи строежа. Припомнил си проектите, макета и съотношението с мравката, градежа, думите на императора “Победих те”, патриаршеския водосвет и накрая земетресението, клина и лошата поличба, връхлетяла Града. След това му разказал за пътуването си и му казал за Кавказ и за видението с хилядите клиновидни камъни.
Разказът траял нескончаеми часове. Търговецът го слушал внимателно, като всеки път искал пояснения за местности и лица сякаш ги вписвал в някакъв тефтер. Искал да научи колкото може повече. Хитрите му очи следели разказвача, претегляли го и се опитвали да прозрат отвъд думите, тъй като в работата си винаги трябвало да знае какво може да спечели, какво може да научи и каква лихва да начисли. През целия си живот купувал и продавал най-трудните неща. Сега разбрал, че бил настъпил моментът за най-изгодната сделка, тази за която мечтаел всеки търговец.
Демонът се вселил в него и той казал:
“Добре познавам мястото в Кавказ, за което говориш! Много пъти съм минавал оттам и съм виждал около себе си хиляди триъгълни скали във всякакви размери и цветове. Сиреч, ключови камъни за всякакви куполи. А ти си голям късметлия, защото съм натоварил няколко, да не се връщат камилите ми празни, да не ги отнесе вятърът! Срещу подходяща цена всичките са твои. Мога съвсем спокойно да ти продам и животните заедно с тях, за да пренесеш камъните до Цариград и да построиш купола още по-бързо. Разбира се, въпросът е в това какво си склонен да платиш...“
Но Антемий не носел нищо със себе си. Бил тръгнал като монах на поклонение, уповавайки се на Бога за живота си. Смятал, че било светотатство да носи със себе си злато и с него да откупи една толкова велика цел. Ако е рекъл Господ, ще го бъде; а онова, което не е по волята му, не се купува.
RSS
Facebook
Twitter
YouTube
