Галерия

1

Казал само, че негова лична собственост бил един палат в Цариград, и че щом пристигнел щял да се издължи на търговеца двойно и тройно. Той му отвърнал, че трябвало да даде нещо в замяна тук и сега, ако ще да е някаква малка предплата, в противен случай сделката пропадала. И го предупредил, че ако подпишел полица с начисляване на лихва, нямало да му стигнат не един, ами и тринайсет палата, за да се издължи (тринайсет било магическо число за търговците – наричали го “Дяволска дузина”).

“Такива се сделките на пустинята”, рекъл старецът. “Тъй като не могат да бъдат дадени други гаранции, освен честната ни дума – но както всички знаем, тук в пустинята думите са кухи и вятърът ги отвява – лихвите са непосилни. Това е въпрос на доверие”.

Тогава казал на търговеца да му донесат хартия и перо, за да запише дълга си и да се подпише под него.Ако ще да му струвало цяло състояние, нека да загубел всичко – от значение било да занесе ключовия камък в Цариград. Сметката щял да плаща по-късно, колкото и голяма да бъдела.

Когато обаче започнал да съчинява текста, търговецът го хванал за ръката.

“Има и друго решение”, казал му той, “едно улеснение, което предоставям само на най-отбрани клиенти. Не забравяй, че при всеки дълг, освен двамата договарящи се и сумата, съществува и един трети фактор – времето. Ако удължим времето, ще видиш, че всичко ще ти се стори много по-леко. Разбира се, и сумата ще нарасне, защото лихвите ще текат, но кого го е грижа какво ще стане, например, след хиляда години? Дори лихвите да се развихрят и накрая да доведат до конфискуване, дотогава не се знае кой ще е сред живите, кой сред умрелите, и дали изобщо светът все още ще е на мястото си...”

Като видял, че Антемий се колебае, продължил:

“Спомена, че си поел голяма отговорност - да спасиш “Света София” след земетресението и преди всичко отново да изградиш купола. Ти каза, че това било най-важно от всичко...

Кажи ми, обаче, известна ли ти е сграда, която да е надхвърлила хиляда години живот? Храмовете и мавзолеите са запустели и никой не знае как се изглеждали. Керваните спират да пренощуват сред техните руини, а след това продължават по пътя си без да знаят в кой забравен палат са спрели и кой владетел е царувал някога там. Дори боговете са се сменили. Всичко отминава, всичко се забравя и накрая пустинята го покрива.

Какво имаш да губиш? Нищо. Напротив, ще си спечелил цели хиляда години – толкова ти отпускам в кредит! Нека да подпишем, че след хиляда години ще ми предадеш “Света София” срещу твоя дълг и че залогът ще бъде Цариград. И че ако дългът не бъде изплатен, тогава ще бъда принуден да конфискувам Цариград. Но, повярвай ми, дотогава по всяка вероятност никой няма да си спомня за него!”

И така Антемий подписал. Подпечатвайки договора, старецът му подарил бастун, донесен от далечен Китай.

“Подпирай се на него, докато бушува бурята. А в случай, че всичко се провали”, посъветвал го той, “този бастун ще те спаси, тъй като във вътрешността си крие митично богатство. Отвори го щом пристигнеш на място, където има зеленина”.

На излизане от пустинята, като минавал през предхълмията край Бурса(9), Антемий си спомнил за вълшебния бастун и го строшил надве, за да види какво се криело в него. Отвътре изхвърчали две-три бели пеперуди, който затанцували, снесли яйцата си по дърветата и умрели.

“Странно”, помислил си Антемий, “какво ли съкровище може да роди една бяла пеперуда? Има право старецът, след хиляда години никой няма да си спомня за дълга, може би изобщо няма да си спомнят нито за храма, нито за купола – може би това искат да кажат белите пеперуди. Но името ми ще остане незаличимо записано завинаги. Тъй като нещата изчезват, но имената остават.”

Без да знае това, той бил донесъл в страната си коприната.

И така, Антемий се върнал в Цариград и построил отново купола (този път по-нисък, по-скромен). Императорът успял да го види преди да склопи очи. Клирът и народът ликували с възгласи “Да живей”, като виждали Бог отново да крепи купола на света и гълъбите да описват кръгове, за да не се оплетат в конеца Му. Антемий доживял до дълбоки старини, щастлив, че името му било незаличимо вписано в страниците на Историята. Погрижил се за Изидор в аналите да остане само кратка бележка и то с много ситни букви.

С течение на времето хората започнали да говорят, че куполът на “Света София” бил неръкотворен, тоест че не бил съграден от човешка ръка, а че една нощ се спуснал от небето и легнал върху четирите носещи колони, овесен от Божията ръка, която държала конеца.

И никой не отворил повече дума за дълга.

 Но годините си вървели и лихвите се трупали. По време на първото поколение сумата се утроила, а след това нараснала десеторно, тъй като и новите лихви се олихвили. През първите петдесет години дългът достигнал стойността на тринайсетте палата, а през следващите изгубили сметката, всеки палат раждал тринайсет нови в дълг и скоро целият квартал Галата нямало да стигне за изплащането му. Накрая казали, че това била просто легенда, прославяща величието на Цариград.

Вековете се изнизвали и, разбира се, никой не държал сметка, защото кой ли вярва на приказки? Всички били заслепени от славата на града и вярвали, че е непревземаем. “Господ”, казвали те, “си знае работата” и “дотогава не се знае кой ще е сред живите, кой сред умрелите”.

 Но точно след хиляда години, когато полицата, която никой не се погрижил да изплати, изтекла, потомците на заемодателите се появили с топове и ятагани пред стените на града, за да си получат лихвите. Носели със себе си и договора, пазен от хиляда и толкова години като зеницата на окото в позлатен сандък редом с най-свещените съсъди и повелите на Мохамед.

“Сега”, казали те на свой ред, “ще се види кой ще бъде сред живите и кой сред умрелите!”