Галерия

1

Колкото до този щедър и милозлив османски сановник, от време на време той разпитвал как се развивали двамата младежи, изучаващи се за доктори, но изглежда се задоволявал с техните увъртания, че уж още не били взели решение и изчаквали да навърши пълнолетие някое „изключително даровито дете”, което със сигурност щяло да бъде единият от двамата. Описват го като мъж на неопределена възраст, с бели коси, но с много младежко лице и тъжен поглед, който рядко излизал от господарския си дом в ограденото пространство на венецианската крепост. Там той живеел като отшелник с една много по-млада от него ханъмка, трима арнаути наемници, които играели ролята и на жандармерия и цяла една популация от котки – около стотина по най-скромни изчисления. Обожанието, което изпитвал към гъвкавото домашно животно, отдавали на неговата набожност. Освен че при всеки удобен случай повтарял, че Мохамед не ставал от мястото си, за да не обезпокои котката си, твърдял, че Пророкът му бил изпратил един свой представител в образа на котка, за да му спаси живота. Веднъж, когато се бил излегнал на пясъка, бил задрямал и не усетил как една от прословутите бели пепелянки, въдещи се по крайбрежията на острова, щяла отровно да го клъвне, ако като по чудо не се била появила черно-бяла котка с огромни зелени очи, която разкъсала влечугото с нокти. На този инцидент той отдавал уважението си към четириногите пратеници на Пророка, който според ислямската традиция, също бил спасен от змийско ухапване от една котка. Колкото до неговото уединение, то трябва да бъде отдадено на един вид депресираност, от която страдал във време, когато конкретната болест не била позната, и се подразбира, че не съществували лекарства за справяне с нея. Въпросът е, че през април 1820 г., когато Афродита изплувала от „мълчанието на вековете”, самият той отпреди доста време се бил потопил в мълчанието на неговата обител. Вече никога не излизал от дома си.

Във всеки случай всички тези сметки с покупко-продажбите, стипендиите и сандъка с пиастрите не били изличили магията на мястото. Разни древни вярвания за сили, които витаели в района и били способни да съсипят разсъдъка ти, запазвали все така неспадащ авторитета си и всички вярвали, че ако сънят те унесял върху трибуните на древния театър или в някое из околните полета, когато са събудиш – ако успееш да се събудиш, защото сънят е тежък и продължителен – вече не би могъл да различиш днешния ден от утрешния и от вчерашния. Това заплетено хронологично кълбо, казвали, предизвиквало безпрецедентно объркване, тъй като жертвите били убедени, че неща случили се в миналото на живота им щели да се случат в бъдещето и че каквото преживявали в онзи момента, или вече го били преживели, или щели да го преживеят. Някой си дори бил докаран до самоубийство, тъй като всяка сутрин, когато виждал слънцето да изгрява, мислел, че това бил един от изгревите, които е преживял в миналото, когато бил дете, и посред отчаянието си, убеден, че никога повече нямало да види един нов изгрев, а щял само да наблюдава как се повтарят старите, се удавил.

За да избегнем недоразуменията, тук съм длъжен да уточня, че не споменавам тези суеверия, за да принизя нечий интелект - нито този на читателя, нито този на „публиката на Милос”, тъй като, въпреки привидния им „примитивизъм”, както би го окачествил цивилизованият до безнадеждност виконт Марселюс, те съхраняват първичното си усещане за присъствието на древните руини в пейзажа на съвременния свят. Искам да кажа, че този тип „магическо” подхождане към мраморите, със суеверията и неговите тромави шифри, описва с относителна точност онова, което изпитваш, когато внезапно след някой завой по пътя на фона на морския хоризонт видиш да стърчат трибуните на древен амфитеатър подобно кости оцелели от тялото на вековете – във всеки случай емоционална точност по-голяма, отколкото може да постигне екскурзоводска обиколка с дати, имена и разясняване на художествени стилове. Ако не съществувало онова изначално усещане за магията, която по някакъв начин изкривява праволинейния ход на времето, превръщайки го в геометрия, която виждаш със собствените си очи там пред себе си, и я докосваш със собствените си ръце, тогава никой не би си направил труда да отиде да търси и да намери дати, имена и художествени стилове, никой, освен служителите на Археологическата служба – антропологичен вид, който обаче, за щастие или нещастие, все още не се бил появил на Милос в началото на деветнайсети век. А в края на краищата този вид „магическо” подхождане към древностите не прави нищо повече от това да превежда на един език по-малко обработен – съгласен съм, и с по-малко изразни възможности – приемам го, нематериалната и изплъзваща се реалност на естетическото вълнение. Ако не нещо друго, избърсва праха от скуката на социологическите определения и на всевъзможните символики, превърнали ги във вестоносци на междукултурни договорености, лишавайки ги от съставката на анархичното, което ги е породило и им позволява да претендират за неизменността на човешката природа.