Галерия

1

Инцидентът с онази статуя, открита през четиринайсети век в Сиена случайно – като Афродита, не само разкрива архаичността на суеверията, разтерзавали човешкия мозък към края на Средните векове. Той описва и устрема, с който се надигнала Античността през Ренесанса и водовъртежа, предизвикан в умовете от нейното появяване, което, преди да бъде узаконено, било посрещнато като първокласен скандал. Както споменава Гиберти(7), ставало дума за голо мъжко тяло, което когато жителите на Сиена намерили, го приписали на Лизипи(8) го поставили при чешмата Fonte Caja. Някой обаче го порицал публично, отдавайки злините докарани от войната на „идолопоклонническата и забранена от вярата им реликва”. Решили да го закопаят, за да се отърват от присъствието му, дори били убедени, че и под земята щяло да разтоварва върху техните противници целия заряд от беди, които носело в себе си. Внимание: не ги смущавала неговата голота. Не че били скандализирани като някакви набожни пуританки. Смутила ги идолопоклонническата му природа. Разпознали еретическото му естество и именно от него се опитали да се отърват, когато го закопали. Не били далеч от истината.

След това кратко отклонение мога да се завърна към онзи ден – петнайсети април на 1820, когато Йоргос Кендротас се озовал лице в лице с голата гръд на Афродита и, както твърди виконт Марселюс в неговите „Мемоари”, решил отново да я покрие. Йоргос Кендротас, който в текста на мосю виконта заедно с останалите негови данни е изгубил и фамилията си и е останал просто като Йоргос. Защо решил да я покрие отново с камъните, от които току-що я били изровили? Дали защото не разбрал какво било това, което виждали очите му, тоест объркал белотата на мрамора с останалия камъняк около него, както се подразбира от писанията на естета мосю виконт? Дали не бил скандализиран от зрелището на голите женски гърди? – на това място действително би могъл да се вметне един от онези постмодерни антропологически трактати със заглавие: „Как възприемало женските гърди мъжкото население по егейските острови през първите десетилетия на деветнайсети век”. Или може би, имайки предвид онова, което се случило с античния театър, пиастрите и стипендиите, си помислил да покрие древната статуя, за да спечели време, докато решал какво да прави с нея? Не е изключено дори да се е ужасил, да се е уплашил, че мозъкът му ще се оплете като кълбо, тъй като малко преди това сънят неусетно го бил унесъл и той се събудил от виковете на своя чирак, който току-що бил отдръпнал камъка, под който се открила голата гръд на Афродита?

Той, чиракът на Йоргос Кендротас, не се появява в никое от френските свидетелства, мълчанието го е погълнало заедно с фамилното име на Йоргос, но все пак е споменат в минималните на брой гръцки източници за откриването и похищаването на статуята, с които разполагаме. Остава безмълвен персонаж, но ролята, която е изиграл в целия сюжет е много по-значима, отколкото изглежда на пръв поглед. Името му било Андреас Калокеринос, бил син на поп от остров Китера и Кендротас го бил взел при себе си да чиракува с намерение да го осинови.

През 1820 г. не трябва да е бил повече от дванайсет-петнайсегодишно дете. Произходът му от остров Китера вече му придава някаква метафорична връзка с митологията около богинята, която, както е известно, освен Киприда, е наричана и Китерида. Ако обаче предположим, че той бил онзи, който повдигнал съдбовния камък благодарение на който статуята излязла на бял свят, което е и най-вероятното, продължението на неговия живот те кара да заподозреш, че това движение съвсем не било случайно и че този човек притежавал вроден „археологически усет” - седмо чувство, осмо или девето, няма значение – което предал в наследство и на сина си. Няколко години след случките, описани в тази история, когато Йоргос Кендротас умрял без да успее да осинови помощника си, както възнамерявал, Андреас Калокеринос заминал от Милос, за да отиде на Крит, където се и установил във Фоделе, недалеч от Ираклион.

Там сключил изгоден брак, както личи се развъртял с добри постижения в сферата на вносната и износна търговия, а през последните десетилетия на същия този век неговият син Минос Калокеринос открил Кносос доста години преди с него да се заеме сър Артър Еванс с известните от това резултати. Говори се, че Минос Калокеринос прекратил разкопките си не поради липсата на пари, тъй като харчел щедро от имуществото си, за да утоли археологическата си жажда, а понеже се опасявал, че находките му ще бъдат конфискувани от османските власти. Както бил изолиран на Крит и нямайки друг начин за общуване с международната общност, успял да изпрати в чужбина някои предмети, за да убеди повсеместно интересуващите се, че не бил някой с мръднал мозък, който копаел насляпо в пръстта на родната си земя. Един от тях – делва с доста внушителни размери – днес се намира в Британския музей, в коридора, водещ към залата с мраморните фризове от Партенона. Откриването на Венера Милоска и на Кносос, в разстояние само на две поколения – от баща и син, длъжен съм да призная, не може да е случайна работа.