Галерия

1

Както и да е, различни били нравите от втори век сл.Хр. - едно е да вярваш, че компетентно за еротичния ти нагон божество е Афродита, други са нравите на деветнайсети век в изключително православната среда на  гръцката общност на Милос, където строгият, лишен от женственост образ на Богородица предпоставял разбиранията за женска красота. Едно е да имаш срещу себе си цяла статуя, и то оцветена в името на правдоподобността, друго е да трябва да прегърнеш строшен торс, без ръце, проснат в нивата ти сред камъняка, все още изцапан с пръст, тревички и петна от влага. Без, то се подразбира, да пренебрегвам фактора „изненада”, впечатлението, което трябва да е произвело върху Йоргос Кендротас и неговия чирак ненадейното повяване  на разголената женска гръд – и то така добре оформена, като тази на Афродита – сред сенките на ранното утро, докато все още неразсънени и нищо неподозиращи събирали камъни с чевръсти движения, за да приключат час по-скоро. Това е един вид изнасилване на ежедневието, показателно за начина по който едно произведение на изкуството се възмогва от породилата го далечна действителност в настоящето като пукнатина образувала се върху повърхността на времето. Впечатлението е още по-неконтролируемо, когато  това произведение се появява от природата, като природна стихия, следователно почти живо, преди все още да бъде подредено в някоя музейна зала сред себеподобните си творения, които биват показвани на подготвените и предупредени относно онова, което ще видят посетители.

Така може да се обясни онова спонтанно „ma Vénus”, изтръгнало се от устните на Вутие, като отглас на копнежа му по мадам Брест, както може да бъде разбрано и нервността, която изпитал Йоргос, когато за пръв път съгледал Афродита и шамара, който отвъртял на чирака си, тъй като не знаел какво по-добро да стори. Дори е твърде вероятно този първи плесник да бил последван и от един втори, щом Йоргос установил, че Андреас Калокеринос продължавал да стои вкаменен като „солен стълб”, гръмнат от гледката на голата жена, в резултат на което чиракът се уплашил и си плюл на петите, разплакан, стиснал здраво в обятията си лявата ръка на богинята, която Йоргос не бил забелязал в сумрака. Може наистина така да е изчезнало „необоримото доказателство” за самоличността на богинята.

Вероятностите са много, но засега никоя не е потвърдена.

Единственото сигурно е, че на петнайсети април 1820 призори Йоргос Кендротас и неговият чирак Андреас Калокеринос открили статуята на голата жена в тяхната нива. Също така е сигурно, че по-късно през същия онзи ден, когато пладнето клоняло към следобяд, с платна полуиздути от лекия северозападен вятър в залива на Милос се плъзнала шхуната „L’Estafette” с вдигнато знаме с лилиите на бурбонския герб и с капитан мосю Робер. Също така знаем, че сред екипажа на шхуната бил и младият кадет Оливие Вутие, когото щом Екатерина Брест съзряла на кея, изгубила свяст, а той  побързал да я прихване през кръста, за да я предпази от последствията на внезапното строполяване. През последвалите три дни, при първия зареден с искра поглед, който двамата си разменили на мястото на припадането се прибавили и още, също толкова искрометни погледи, придружени от вричания, планове за бъдещето, а сред тях и други симптоми на едно по-скоро екзалтирано проявление на любовната им страст, постоянната склонност да се прегръщат и целуват, която могла да се сбъдне се само два-три пъти на тайно място. Изглежда, че за да облекчи донякъде въздействието на тези излияния, в часовете когато не можел да бъде със своята любима, младият кадет бродел из нивята и планинските склонове в околността, показвайки особено предпочитание към трибуните на античния театър, откъдето съзерцавал часове наред морския хоризонт, особено преди залез, търсейки някакъв отдушник за чувствата си.

Там го срещнал Йоргос Кендротас и като си мислел, че древностите го интересували – той си спомнял, че така бродел из околностите и онзи барон, пратеникът на Лудвиг Баварски, преди да стигне до закупуването на амфитеатъра – решил да му покаже своята находка, която отново бил затрупал с камъни. Нека отбележим, че в писмото си, което изпраща до виконт Марселюс четирийсет години по-късно, Вутие твърди, че наистина разходките му из местността наоколо се дължали на археологическите му интереси, но това вероятно ще трябва да бъде отдадено на склонността му да защити репутацията на мадам Брест и да съхрани, запазвайки изключително за собствените си спомени своите драгоценни чувства. Виждайки Афродита, Вутие решил да я нарисува, замисляйки едновременно и плана за бягството си с Екатерина Брест.

Наистина не е изключено планът им да би успял, ако на шестнайсети същия този месец в пристанището на Милос не била доплавала баржата „La Chevrette” със заместник-капитан Дюмон Дюрвил и, ако, възмутен от шамарите и поведението на неговото началство, Андреас Калокеринос не бил изповядал тайната си.

                                               Превела от гръцки: Здравка Михайлова

1 В петтомната си „История на гръцкия народ от древността до наши дни”, излязла от печат 1860-1874 г., К. Папаригопулос лансира теоретична концепция върху гръцката история, издържана в духа на Романтизма, която е пронизана от идеята за континюитета в гръцката история, за историческото единство на гърците и неизменността на гръцката нация от древността до наши дни. – Бел. прев.