Галерия

1

             Наистина добрият и заможен приятел на твоята баба Агни те настани на 14 септември 1911 г. в деня на празника на издигането на Честния кръст, както си вписал във вече познатия ни твой дневник, след като те информира за това-онова, докато прекосявахте града с екипаж, който Емануил Мадзиуридис побърза да наеме, избирайки едно от многото и почти еднообразни паркирани едно до друго пред новата железопътна гара возила. Ти, разбира се, би предпочел да се качиш на онова издължено зеленикаво превозно средство със странните антени и звъненето, подобно на което не беше виждал; беше ти заприличало на играчка, след като видя как ту един, ту друг със смешно подскачане се мяташе върху платформата му, докато то се търкаляше бързо върху здраво вкопани в земята железни релси. Кой знае как си го гледал, че твоят придружител за пореден път се намеси и те осведоми: “Какво ти казвах аз, моето момче, за новите нрави на новия век? Ето на, новата технология дойде и при нас. Това, Стефане, е трамваят. Вече не теглен с конска сила, а задвижван с електричество. Няма вече мръсотия по улиците, нито нищо. Да не говорим за скоростта. Едното няма нищо общо с другото. От 1908 г., когато трамваите преминаха на електрическо захранване, градът се промени. Разбира се, някои предизвикаха познатата шумотевица, която се чува винаги щом нещо ново нахлуе в ежедневието ни и вместо да се зарадват за толкова положителните неща, които внесе трамваят в града, започнаха да протестират. “Избиват магаретата ни”, крещяха те. Ами, разбира се! Като оставяш добитъка си върху релсите естествено, че ще бъде прегазен от трамвая щом развие скорост от петнайсет-двайсет километра в час, чуваш ли, млади човече? Какво да правят тогава ослите и конете… Но откъде ти акъл, че да проумеят какво означава нов век, нови нрави. В погледа ти обаче чета, момчето ми, желанието и ти да се качиш на трамвай. Не бързай, имаш много време пред себе си, за да го сториш. Днес се задоволи със стария ни добър файтон. Благодарение на неговото лениво темпо можеш да разгледаш града по-добре докато ни отвежда към твоето училище. Но ей на и един автомобил. Погледни го, Стефане, погледни го само как лети. Не е ли удивително? Не е ли прекрасно? Ах, много бих искал да имам такъв. Но това надхвърля финансовите ми възможности. Няма какво да се лъжем, това ново возило могат да си го позволят само паралиите. Идва направо от Европа и е изключително скъпо. На пръстите на едната ръка се броят онези, които го притежават в Солун. А вече минаха две години откак солунчани видяха първия автомобил”.

            Ти сега, наистина!, слушаше ненаситно разговорливия Емануил Мадзиуридис, слушаше го, докато погледът ти не успяваше да фотографира трамвая, автомобила, внушителните сгради, шумната навалица с червени фесове на главата като онзи, който и ти щеше да носиш след няколко дни. Нов, от отбрана чоха, макар че много би ти се искало да имаш красива, умело изработена европейска шапка, елегантна шапка с периферия, като онази, която носеше френският журналист, но за да осъществиш това свое желание да не приличаш на ориенталец трябваше да почакаш още една година, когато Солун вече нямаше да бъде част от Османската империя, а от гръцкото кралство. И ето сега файтонът прекосява площада при пристанището, който “моето момче, след като младотурците завзеха властта прекръстиха на площад “Елефтерия”(2), завива по “Улицата на франгите” и “виждаш ли, Стефане, това тук е Отоманската банка. Тук поставиха взривния механизъм българите през април 1903 г. и гръмнаха всичко във въздуха. Това тук е новата сграда.”