Галерия

1

            Всичко това, обаче, ти не знаеше през онази есен на 1911 г., когато започна да посещаваш уроците в първи клас на мъжката гимназия. До теб седеше с една година по-големият Милтос от Битоля, където толкова пъти баща ти ти бе обещавал, че ще те заведе: “Ще се прошетаме, синко, по Широкия друм, за да видиш, Стефане, и да се възхитиш от прекрасните сгради и от гръцките магазините построени в редица. Ако ти се нрави, ще идем и във фотото на братя Манакис, да ни направят снимка кир Янакис или по-малкият му брат кир Милтос, да видим на кого от двамата ще попаднем, понеже ту единият, ту другият тичат насам-натам и снимат. Какво да кажа? Какво ли ще правят с толкова много снимки? Наистина акълът ми не го побира”.

            Разбира се, думите на баща ти Йоанис си останаха обещания, понеже всеки път когато той заминаваше за Битоля, ти не можеше да зарежеш по средата учението и така нито с тези двама чудновати братя, които сякаш осъмваха и замръкваха с фотообектива при нозе можа да се запознаеш, нито да се прошеташ по Широкия друм на Битоля. Единственото, което получи от сноването на баща ти напред-назад до Битоля бе едно водоустойчиво сетре от аба, онзи дебел плат от агнешка козина, който бе абсолютно непромокаем, както за дъжда, така и за студа, с който се обличаше дори английската войска, дотам стигаше умениетона битолските търговци, факт, който Йоанис Фуртунас особено ценеше.

            И ето че сега ти се случи да седиш на един чин с битолчанин и виждам, че си задаваш въпроса: “Що за хора ли, са впрочем, тези битолчани?” като хвърляш скришом погледи към този смугъл широкоплещест младеж, който има вид сякаш няма да те удостои дори с един снизходителен поглед, нито пък да ти проговори, и изпитваш силна тъга, но и известен гняв, докато мисълта ти отлита към достъпния Ино с меките, спокойни, кестеняви очи и напевния му език. И ти ще направиш първата стъпка, за да се сближиш с него, тъй като социалните контакти и разговорите винаги са ти били по вкуса и ти притежаваше особена дарба да влизаш под кожата на другите. Така ти успя и с битолчанина с навирения нос. И добре стори, защото твърде скоро пред теб се разкри един друг Милтос: закачлив, с режещ като бръснач ум младеж, който обичаше и желаеше страстно, често пъти неконтролируемо, всичко с изключение на уроците и книгите, затова и с хиляди мъки бе завършил прословутата буржоазна школа “Мусикиос” в родния си град, като дори бе изгубил една година. И щом като баща му настояваше, “хайде, от мен да мине”, каза той, “ще отида в Солун в педагогическото училище”, по-скоро за да се отърве от него да не му досажда, докато всъщност този битолчанин с дяволития и проницателен поглед имаше други неща наум. И е вярно, независимо че тези неща ти не бе вписал в твоя дневник, че благодарение на Милтос ти научи много за “фаталния град”. Ще ми кажеш, че откъде познаваше той, един чуждоземец, потайностите та да се забърква в разни неприятни истории? Да допусна ли, че той притежаваше инстинкта към греха - защото и това е инстинкт, и то един от най-силните. Може би го притежаваше. Той обаче изкласи и избуя благодарение на Константинос, двайсетгодишният естет, този солунски романтик и идеолог. Младият випусник на Търговското училище Константинидис и ученик в Лицея на френската светска мисия.

            Отново бе неделен следобед в началото на ноември 1911 г., единственият когато се разрешаваше на учениците от интерната да излязат в града, когато ти и Милтос се разходихте по булевард “Хамидие” с красивите неокласически сгради. Онзи, който дължеше името и славата си на иначежестокия султан Абдул Хамид, онази, която младотурците нарекоха “Единение”, а гърците на “Националната отбрана”. Но, “Стефане”, чувам Милтос да ти казва изведнъж с характерното си тежко гръко-македонско произношение, което не съм в състояние да предам върху хартията, “друго е истинското й име, друго: “Улицата на гъркините”. И знаеш ли защо?” Младежът битолчанин обаче не иска да обяснява причината. Това прави Д.К. Вардуниотис в текста му, публикуван в “Дневникът на К.Ф. Скокос” от 1910 г.