Галерия

1

            Файтонът продължава да си пробива път напред, все напред, шмугва се из тесните улички, едва се побира, влажният вятър довява до слуха ти турски псувни, а може и гръцки, не си сигурен, гледаш долепените един до друг дюкяни и собствениците, които се отдръпват, за да не попаднат под колелата. Дали, впрочем, те не са същите, които приблизително две години по-късно Огюст Леон Дил ще снима, дали същите миризми, които сега буквално гъделичкат ноздрите ти няма да нахлуят и в неговия нос? “Знаеш ли как наричат турците Солун, Стефане?”, чуваш ти Емануил Мандзиуридис да шепне до ухото ти. “Селаник”, го наричат, “Селаник”, отговаря си той сам и допълва твърде многозначително като снишава глас: “Фатален град; фатален. Невиждани чудеса са ставали тук с младотурците. Тук са се събирали и са заговорничели за всичко. Въобще не ги е подушил оня другият - Абдул Хамид, онова ненаситно чудовище, което се хвалеше като надут пуяк, че нищо не му убягвало - комар да бръмнел, веднага го улавял и го изпращал в преизподнята. Въпреки това, именно те му скроиха номера. Знаеш ли, един от водачите им е тукашен, солунчанин, друго чудовище е и той, хитър като лисица, нищо не му убягва. Разправят, че имал синьо око, само като те погледнел и те пронизвало открай докрай, също като сабята му, и храбър бил, много смел, забележителен офицер, но и да те е страх от него. Да те е страх от всички тия, младотурците. Ето, заповядайте, задължиха всинца ни да носим фес. “Яшасън Хуриет”*, но в името на кого? Ако е за всички, както, спомням си, гръмогласно крещеше онзи техен професор, как му беше името, а да, Рефик Бей, на следващия ден след като движението бе прокламирано от балкона на хотел “Сплендид” пред множеството народ, събрало се отдолу, ако, както казваш, е било за всички, защо се опитват да ни направят турци? Защото именно това се опитват да направят, оповестяват го и в прокламацията си и това е, което ме плаши. Ще си имаме разправии с тях, и то големи, помни ми думата, Стефане, момчето ми”, захвана отново прокобните си прогнози приятелят на твоята баба, но в ума ти се бе запечатала само една-единствена фраза, онова “фатален град, фатален”. Какво ли имаше предвид бъбривия приятел на баба ти? Защото разбира се, ти както и аз, която чета мислите ти, не можеше да повярваш, че онова, което изключително го занимаваше бяха младотурците и техните фесове. Ти бе по-склонен да вярваш на историите на Тодорос и бе убеден, че ако той бе тук сега, щеше да ти разкаже много повече, така че тази фраза да придобие плът и кръв и да не бе изпразнена от смисъл. Защото какво те интересуваха теб младотурците и техните движения? Други работи те влечаха на твоите осемнайсет години. Други неща, които още не бяха придобили форма и цвят, нямаха очертания, но ти ги предусещаше дълбоко в себе си, толкова че чак тръпки те полазваха, но не смущаващо, а със странно усещане за задоволство.

            Със същото задоволство ти се бе зазяпал при първата си разходка през онзи неделен следобяд на 29 септември 1911 г., когато някой те бутна и ти се съвзе от омаята. И веднага след това чу онзи, който те беше блъснал в теб да те пита с чуруликащ глас: “Грък ли сте?” Ти го погледна недоумяващо. Беше приблизително на твоите години, хайде малко по-голям, а от брадичката му се опитваше да поникне нещо, което имаше претенциите да бъде брада. “Евреин”, помисли си ти веднага и без да искаш се стегна. Какви истории ти бе разправял Тодорос за евреите с думи не можеха да се опишат, но последната беше тази за “омагьосаните” еврейски девойки. Обаче юначето срещу теб изглеждаше всичко друго, но не и опасно. Напротив, имаше големи кръгли влажни, кестеняви, пълни с мекота и спокойствие очи. “От Мелник”, отвърна ти. Като може би си добавил “грък от Мелник”.

            Така ти се запозна с Ино, който ти направи компания при онази твоя първа разходка из новия град, “фаталния”, както го бе нарекъл Емануил Мандзиуридис, като ти говореше ту на гръцки, ту на напевния си език, ту на турски и така успяхте да се разберете, но докато ти му разказа защо и как си се озовал в Солун не посмя да го попиташ нищо за “омагьосаните”, понеже не забравяше, че и Ино бе един “юдей”, затова за всеки случай “страх лозе пази”, както казваше мъдрата ти баба. По-късно щеше да осъзнаеш, че Ино действително бе специален случай, което стана причина и за изненадата на баща ти Йоанис през първото лято когато ти се завърна в Мелник: “Евреин да подходи към теб? Исусе Христе! Как е възможно? Те ни виждат и ни обръщат гръб да не би да ги оскверним, те скверните! И  какво е искал от теб, защото със сигурност е искал да получи нещо, няма как иначе”. И въпреки това, можеше и още как, но хайде върви сега да обясняваш на баща си онова, което се разбира от само себе си: че не всички хора са еднакви, така че да не ги слага в един кюп, и не без тъга всеки път когато се връщаше в Мелник ти усещаше, че баща ти все повече и повече се отдалечава от теб и ти се отдалечаваш от него, не успяваше точно да го определиш. Както не успя да разтълкуваш и онази тъмна история с екзархистката Василики, която говореше български, Не се връзваше с представата, която ти имаше за Йоанис Фуртунас, но представите, които носим в себе си за хората не са фотографии, Стефане, където по никакъв начин не можеш да се скриеш, както ти по никакъв начин не можеше да прикриеш гордостта си, граничеща с надменност, но и огромния си, неудържим гняв, напиращ от вододелната за мен снимка, направена ви от френския фотограф през септември 1913 г. в малкото градче където ви отведе пътя на бежанци - Сидирокастро(3).