Най-доброто от GRReporter
flag_bg flag_gr flag_gb

Стиховете на Янис Рицос

11 Ноември 2014 / 11:11:19  GRReporter
11978 прочитания

и му принесох му жертва мнозина младежи, по-красиви и от теб дори,

тъй бяла и недостижима да се изпарявам в белия си пламък, в сребристото на лунния светлик,

изпепелена от ненаситни мъжки погледи и от колебливия екстаз на юношите,

обсадена от превъзходни тела със слънчев загар,

силни крайници, заякнали от плуване, гребане, атлетика и футбол

(които се преструвах, че не забелязвам)

чела, устни и вратове, колена, пръсти и очи,

гърди, мишци и бедра (и наистина не ги забелязвах).

Знаеш ли, понякога, когато те обзема възторг, забравяш онова, от което

се възхищаваш, стига ти собствената ти възхита –

Господи, какви осеяни със звезди очи и се възнасях в апотеоз от отречени звезди,

защото тъй обсадена отвътре и отвън

не ми оставаше друг път, освен този нагоре и надолу.

-          Не, не ми стига.

Позволи ми да дойда със теб.

 

Знам, че времето напредна. Позволи ми,

понеже толкова години, дни и нощи и в пурпурни пладнета бях сама,

непреклонна, непорочна и сама,

сама и непорочна дори в съпружеското ложе,

пишейки преславни стихове върху коляното Господне,

стихове, които уверявам те, ще останат като изваяни от безупречен мрамор

отвъд моя и твоя живот, много отвъд. Но това не е достатъчно.

Позволи ми да дойда със теб.

 

Този дом не ме побира вече. Не може повече да ме търпи.

И аз не мога да го нося повече на гръб.

Трябва вечно да внимаваш, все да си нащрек,

да подпираш стената с големия бюфет,

да подпираш бюфета с престарялата резбована маса,

да подпираш масата със столовете,

да подпираш столовете с ръце,

да подпъхваш рамо под разкрачената греда.

А пианото е като затворен черен ковчег. Не смееш да го отвориш.

Все трябва да внимаваш, да си нащрек, да не паднат, да не паднеш. Не издържам вече.

Позволи ми да дойда със теб.

 

Въпреки всичките си мъртъвци, този дом не иска да умре.

Упорства да живее с мъртъвците си,

да живее от покойниците си,

да живее чрез увереността на свойта смърт,

 дори да подрежда мъртъвците си върху паянтови кревати и лавици.

Позволи ми да дойда със теб.

 

Тук, колкото и безшумно да пристъпвам във вечерния сумрак,

било по пантофи, било боса,

все нещо ще изскърца – пропуква се огледало или стъкло,

чуват се някакви стъпки – не са моите.

Навън от улицата може да се чуват тези стъпки –

покаянието, казват, носи дървени обувки –

а ако се обърнеш да погледнеш в едно или в друго огледало,

зад прахта и пукнатините,

различаваш по-смътен и разчленен лика си;

собствения си лик, който не си пожелавал нищо друго във живота си, освен

да го  запазиш ясен и неделим.

 

Ръбът на чашата е лъснал на лунния светлик

като кръгъл бръснач – как да го поднеса към устните си?

Колкото и да съм жадна – как да го поднеса? Виждаш ли?

Все още имам настроение за сравнения – това ми остана,

това все още ми вдъхва увереност, че не отсъствам.

Позволи ми да дойда със теб.

 

Понякога, когато пада вечерта, имам усещане,

че под прозорците минава мечкарят със старата нетежала мецана

с козина пълна с бодили и осилчета,

вдигайки прахоляк из улиците на квартала,

облак пустинен прахоляк, прекадяващ здрача,

а децата са се прибрали по домовете за вечеря и не ги пускат да излязат навън,

макар че отгатват зад стените вървежа на старата мецана –

а уморена мечката върви напред в мъдростта на самотата си, без да знае защо и накъде –

натежала е, вече не може да играе на задните си нозе,

не може да носи дантелената шапчица, за да забавлява децата, безделниците, взискателните,

и единственото, което иска, е да полегне на земята,

оставяйки се да я газят по корема, играейки така последната си игра,

показвайки огромната си сила да се оттегли,

неподчинението си пред интересите на другите, пред халките на носа й, пред нуждата от зъбите й,

неподчинението си пред болката и пред живота

със сигурен съюзник смъртта – макар и бавна смърт –

окончателното си неподчинение пред смъртта чрез продължението и познанието на живота,

чиято стръмнина катери действено и със познание, надмогващо робията й.

 

Ала кой ли би могъл докрай да изиграе тази игра?

И мечката отново става и върви напред,

подчинявайки се на каишката, на халките и на зъбите си,

усмихвайки се с разцепени устни на петачетата, които й подхвърлят красивите неподозиращи деца

(красиви именно, защото са неподозиращи)

и им благодари. Защото престарелите мецани

са се научили да казват единствено това: “Благодаря, благодаря”.

Позволи ми да дойда със теб.

 

Тази къща ме задушава. Кухнята дори наподобява

морска глъбина. Окачени джезветата лъщят

като големи кръгли очи на невероятни риби,

чиниите се поклащат леко като медузи,

водорасли и раковини се заплитат в косите ми – после не мога да ги измъкна,

не мога отново да се издигна на повърхността –

подносът пада от ръцете ми без звук – пропадам надолу

и виждам мехурчетата от дишането ми да се издигат, издигат се,

опитвам се да се разсейвам като ги гледам

и се питам какво ли би помислил някой, ако стоеше горе и видеше

тези мехурчета,

дали, че се дави човек или че водолаз изследва дълбините?

 

Наистина често там на дъното на удавянето откривам

корали, бисери и съкровища от потънали кораби,

неочаквани срещи - вчерашни, днешни и бъдещи -

Категории:
ПОДКРЕПЕТЕ НИ!
Съдържанието на GRReporter достига до вас безплатно 7 дни в седмицата. То се създава от високопрофесионален екип от журналисти, преводачи, фотографи, оператори, софтуерни специалисти, дизайнери. Ако харесвате и следите работата ни, помислете дали да не ни подкрепите финансово със сума, каквато вие изберете.
Subscription
Можете да ни подпомогнете и еднократно:
blog comments powered by Disqus