Най-доброто от GRReporter
flag_bg flag_gr flag_gb

Стиховете на Янис Рицос

11 Ноември 2014 / 11:11:19  GRReporter
12817 прочитания

с трънлива клонка, закачила се в хитона му. Стана тъй, сякаш

лесовете можеха да крачат, масите се вдигаха като коне на задните си крака,

триерите плаваха над дърветата по залез,

а гребците се привеждаха и изправяха, привеждаха и изправяха

в явния ритъм на любовта; а веслата

са голи жени увесени за косите,

които тръпнат и се мятат сред морето,

а подир триерите се очертава разпенената диря като Млечен път.

 

И вестоносецът възвести бляскавата победа

с хиляди смърти - без да броим ранените -

накрая оповести и завръщането на господаря

с обилна плячка, знамена, колесници и роби

и зееща рана на челото - която той казваше -

била като ново, прекрасно око, откъдето надзъртала смъртта.

Сега господарят виждал навътре чак до най-съкровеното

на пейзажите, предметите и хората,

сякаш всичко било от прозрачно стъкло и свободно отгатвал

ритъма на кръвта, настроенията, съдбините ни,

златоносните жили изпъстрящи камъка

и разклоненията на въглена в подземните пластове,

и сребърните сухожилия на водата разперени в скалите

и ситните убождания на угризенията под дрехата и кожата.

 

Всички слушаха (а ние редом с тях) като вкаменени,

всички неспокойни и наведени със сухи очи

сякаш вече бяха се превърнали в стъклени,

всички ги виждаха и те самите виждаха себе си:

оголен скелет в стъклото, и той стъклен -

трошлив, лишен от всякакъв заслон. Но

 

сред тази пълна беззащитност

сред тази смъртоносна слабост

сред тази незасенчена прозрачност

 

изведнъж те се почувстваха успокоени, разтворили се

в необятността на прозрачността, и те самите необятни,

сякаш непогрешими в общата греховност,

всички побратимени сред всеобщата пустош на взаимната враждебност

сякаш въоръжени с човешката си обезоръженост,

облечени в прекрасната и благородна всемирна голота.

 

“Нека дойде господарят”, каза майка ни стопанката на този дом.

“Добре ни е дошъл”. И той стъклен.

Стъклен. Стъклен. Ето го - и ние познаваме това око -

и ние имаме такова, ето на, насред челото.

Добре познаваме и ний смъртта. Знаем я. Виждаме.

Той пръв очите ни отвори за нея. Първи ний прогледнахме.

Добре да е дошъл стъкленият господар с неговия стъклен меч

при стъклената си съпруга, при стъклените си деца,

при стъклените си поданици, стъклената плячка, стъклени робини,

стъклени трофеи. Нека камбаните ударят.

От връх на връх огнени сигнали нека да запалят часовоите[3]1

за стъклената ни победа - да, да, за нашата победа

удържаната от всички нас. Защото и ние се сражавахме,

запасявайки се с търпение, надвивайки

непоносимото хилядооко очакване. И падналите

също са победители - те са първите - и виждат.

 

Нека ударят камбаните чак до хоризонта.

а вий, робини, какво стърчите! Пригответе

стъклените ястия, стъклените вина, стъклените плодове;

идва стъкленият ни повелител. Той идва.”

 

Тъй рече господарката и се виждаше пулсирането

на кръвта във слепоочията й, личеше и

потта преди да е избила и потекла по синкавите й ланити.

 

Старата ни дойка, задържала я за миг,

когато тя понечи да припадне, сега й вдъхваше кураж

с проникновеното си мълчание,

заслоняваше я с мъдра сянка под широките сводове

на разширените си зеници. Тогава тя тръсна

катранената си престилка сякаш пропъждаше

черна птица. И вестоносецът си отиде.

 

Кукумявка прелетя ниско над двора,

въпреки че все още бе ранен следобяд -

не се бе мръкнало и сянката на кукумявката се отпечата неизличимо

точно над входните двери (все още е там). Робините се втурнаха вътре в дома.

Господарката забрави да нагизди децата си. Влезе в банята.

Напълни ваната с топла вода и не се изкъпа. След малко

се заключи в стаята си и се гримира пред огледалото -

начервена, изписана, разкрасена, ярко пурпурна като маска, като мъртва,

като изваяние,

като убийца или дори като убита. А слънцето залязваше отвъд

жълто и накалено като коронован прелюбодеец,

като натруфен в злато узурпатор на чужда власт,

озверял от собствената си боязън си и застрашителен в страха си,

а камбаните ехтяха като полудели из цялата страна.

 

Тъй че робините добре познаваха тази стълба,

толкова години в този дом,

но все пак откриха лицата си и я погледнаха,

дори за миг се обърнаха назад да не би някой да ги е видял,

а после отново покриха лица с ръце и и си тръгнаха -

черни, смалени, противни и прегърбени -

като черни точки, като мухи по време на малария

под каменния рой на колонадата,

а голямата метла остана обърната наопаки зад кухненските двери

като кошмар с изправени коси, който не може да извика. Всички ни изоставиха. 

Доведохме чужди слугини да почистят стълбището,

да измият мрамора добре, да го изтъркат. Но не след дълго

по мрамора отново избиваше кървава пот. И те си отидоха. Оставиха ни.

И ние зарязахме всичко - бърсане, търкане, чистене на паяжини.

А камъкът си знае своето - блика все повече кръв.

 

Червеният поток опасва дома ни;

откъсна ни от външния свят;

сетне и светът ни забрави;

вече не се страхуваха от нас; не се страхувахме и ние.

Разбира се, минаващите оттук все още ни заобикаляха отдалеч, но вече не се кръстеха,

нито пък плюеха в пазвата си, за да изгонят призраците със заклинания.

Най-краткият път до дома ни

тревяса от буреняк, коприва, репеи,

покри се с диви сини цветя -

Категории:
ПОДКРЕПЕТЕ НИ!
Съдържанието на GRReporter достига до вас безплатно 7 дни в седмицата. То се създава от високопрофесионален екип от журналисти, преводачи, фотографи, оператори, софтуерни специалисти, дизайнери. Ако харесвате и следите работата ни, помислете дали да не ни подкрепите финансово със сума, каквато вие изберете.
Subscription
Можете да ни подпомогнете и еднократно:
blog comments powered by Disqus