Галерия

1

(От цялото семейство останаха само две сестри. А едната е изгубила разсъдъка си. Въобразила си е, че домът им се е пренесъл някъде в древна Тива или по-скоро в Аргос - сякаш в съзнанието й са се смесили митологията, историята и собствения й живот, миналото и настоящето, но не и бъдещето. Само това. По-късно е дошла на себе си. Именно с нея говорих онази вечер, когато донесох от чужбина вест от чичо им - брат на баща им. Другата сестра изобщо не се появи. Само от време на време, докато голямата говореше, в съседната стая се чуваха леки стъпки от пантофи):

Сега бродим сами двете по-малки сестри в този необятен дом -

по-малки, така му е думата - от години и ние сме се състарили,

да, наистина бяхме най-малките в семейството и единствените оцелели.

Не знаем

какво да правим с този дом, как да подредим и себе си;

тежко ни е да го обявим за продан - животът ни премина тук -

а това е и пространството на нашите мъртви - тях не можеш да ги продадеш -

а и кому ли са притрябвали мъртвите? А да ги мъкнем с нас

от един дом в друг, от един квартал в друг

е и много уморително, и  твърде опасно; тук те някак са се наместили,

един в сянката на завесата, друг под масата,

трети зад шкафа или зад витринките на библиотеката,

друг в абажура на лампата - тъй скромен и непридирчив както и приживе,

друг дискретно се усмихва иззад двете тънки кръстосани сенки

върху стената от куките за плетене на малката ми сестра.

Масивните мебели заключихме на долния етаж,

също и тежките килими, плюшените и копринени завеси,

бродираните салфетки, кристалните купи и сервизите,

големите сребърни подноси, в които някога се оглеждаше

красивият широк лик на гостоприемството,

одеала, копринени юргани и бельо,

вълнени дрехи, чанти, връхно облекло,

наши и на нашите мъртви - всичко накуп -

ръкавици, дантели и щраусови пера от шапките на майка ни,

пианото, китарите, барабаните, флейтите,

дървени кончета и кукли от нашето детство,

парадни мундири на баща ни и първият дълъг панталон на големия ни брат[1]1,

кутийката от слонова кост с русите букли на по-малкия, ножът със златни инкрустации,

костюми за езда, раници и мантии - всичко безразборно -

без нафталин или клонки лавандула в тюлени торбички.

Заковахме и двете стаи. А за нас оставихме само

тези двете със западно изложение на горния етаж,

коридорът и естествено стълбището,

ако някога вечер ни се прииска да се разходим из градината

или да напазаруваме набързо нещо наблизо.

Но и тъй не сме намерили покой. Във всеки случай се избавихме

от излишни движения, безсмислено разтребване, напразни усилия

в името на непостижим ред и неприложима организация. Все пак

къщата е оголена и затворена, сдобила се е

с ужасна, тънка акустика -

при всяко преминаване на плъх, хлебарка или прилеп.

Всяка сянка в дъното на огледалото, всяко проскърцване

от дългите резци на дървояда или на молеца,

се удължава до безкрайност, до най-фините, влакнести съсъди на мълчанието,

чак до вътрешността на вените,

предизвикващо невероятни халюцинации. Отчетливо се чува

тъченето на стана във разбоя и на паячето сред делвите

или триона на ръждата в ръката на приборите за хранене

и внезапно глухо тупване в предверието,

когато парче изгнило сукно се отлепи и падне

сякаш рухва древна и обична сграда.

Понякога призори, когато боклукчията минава през предградието,

далечният му звънец отеква в стъклената и металната посуда,

в бронзовите топки на креватите, в рамките на фамилните портрети,

в звънчетата върху костюма на Пиеро, с който се бе маскирал малкият ни брат

в една красива карнавална нощ! По пътя обратно към дома се изплашихме

от яростния лай на кучета, роклята ми се закачи на гвоздей върху оградата,

завтекох се да настигна другите; месечината толкова плътно

залепи лице до моето - вече нямах сили да вървя,

другите ме викаха иззад дърветата

а до мен, сякаш от друго пространство, долиташе звън от стъклените мъниста на маскираните

и от стъклените ресни на звездите далеч над невидимото Миртово море[2]1.

Когато най-после ги настигнах всички ме гледаха слисано,

защото лицето ми блестеше намазано със златен варак

като онзи, с който някога боядисваха висящите лампи в трапезариите

или огледалата в гостните с елегантните фино резбовани масички.

И тях ги заключихме в долните стаи. Разбира се, можехме