Най-доброто от GRReporter
flag_bg flag_gr flag_gb

Стиховете на Янис Рицос

11 Ноември 2014 / 11:11:19  GRReporter
12818 прочитания

не можеш да отгатнеш, че някога е бил път.

 

Ако нощем окъсняла жена

все още переше на реката и се чуваше удрянето на бухалката

върху меката мокра тъкан никой не казваше,

че нож потъва във плътта,

нито че хлопва врата на таен ходник,

нито пък че от северния прозорец изхвърлят труп в крепостния ров -

просто казваха,

че бухалка удря по прането,

по звука различаваха

дали платът е вълнен или памучен, копринен или ленен

и знаеха, че някоя жена избелва зестрата на дъщеря си,

дори си представяха деня на сватбата,

пребледнелия жених, поруменялата булката,

сплитането на двете тела някак безплътни зад тюления балдахин на брачното ложе,

развяван от нощния ветрец. Толкова подробности,

а и с такава точност (не са ли признак на уравновесеност?)

наред с усещането за неотвратимост,

сякаш бе необходимо онова, което се случи и онова, което последва -

музикална жилка, пулсираща във въздуха.

 

Чуваш я отново и отново и не знаеш

къде се намира - дали е малко над дърветата?

Дали под опустелите скамейки във градината?

В онази баня ли? Дали е над червения поток?

Или в заключения оръжейник на баща ни с трофеите от толкова безсмислени войни

или в празните сандали на по-големия ни брат, който от години пътува по корабите,

- кой знае дали изобщо някога ще се завърне,

или в тетрадките по рисуване на малкия ни брат, който вече престана

да ни пише от санаториума,

или в гардероба на злощастната ни майка

с дългите бели, диплещи се рокли и плоските ковани катарами.

 

(Често пъти нощем от прозореца виждах роклите

да се разхождат самотни под дърветата,

развявайки се леко като сенки от лунен светлик, а зад

бялото им преливане, зад бледото им диплене

се различаваше пресъхналия шадраван с бронзовия делфин

извит в последен блясък на неуспяло бягство - онази стъклена прозрачност,

която не допускаше следи от угризения и памет,

тъй като и паметта е безполезна при продължително отсъствие или присъствие).

            Във всеки случай

онази подмолна музика се лееше навред и дори не съзнаваш

защо си щастлив, що е щастие; различаваш само

онова, което никога не си забелязвал, нито си видял

все пак безплътно, безтегловно. Нямаше нито вестоносец,

нито убийството, нито ужасени бягащи робини,

а аз бях една от двете девойки, застанали на двата прозореца,

която гледаше двете момичета сякаш изпод стълбата или от улицата,

приблизително от мястото на вестоносеца или от мястото на невръстната робиня,

аз, която винаги стоях на прозореца; (често пъти завиждах на робините

за прекрасното им волнодумство, хитрините, веселието и освободеността им,

особената свобода на робството, която те разкрепостява

от решения и инициативност - завиждах им).

 

Ах, нищо не видях, нищо не си спомням; само онова дивно усещане,

толкова изтънчено, внушено от смъртта, позволяващо ни да я виждаме

чак до прозрачните й глъбини. А музиката продължаваше да звучи

както понякога призори, когато се събуждаме безпричинно рано,  въздухът навън е наситен от чуруликането

на хиляди невидими птици - толкова гъст и нагнетен,

че не остава място за нищо друго в света - горест, надежда, угризение, памет.

А времето е безразлично, отчуждено

като непознат пресякъл спокойно улицата отсреща

без изобщо да се замисли или да погледне към дома ни,

държащ под мишница куп непрозрачни и все още неизмити стъкла

без да знаеш за какво са му притрябвали, къде ли ги отнася,

какъв смисъл имат и за кои прозорци са предназначени,

дори не си задаваш такива въпроси и дори не го изпращаш с поглед,

дискретен и безмълвен в последната извивка на пътя.

Кой ни бе отредил всичко това, с такава точност и толкова мислени продължения,

измито, приятно, изчистено и подредено,

с грапави белези от всяка рана и от всяка смърт?

А аленият поток опасващ дома ни - нищо -

беше бистра водица след завчерашния хладък дъжд,

отразяваща пурпурнобагрения залез до късно вечерта,

когато се разстила онази прозрачност, безкрайна, стъклена,

и виждаш чак до необятното, нетленното, незримото,

и ти самият необятен, нетленен, незрим, заобиколен

от тихия шепот на мебелите и звездите. А майка ни седи

на резбования стол заета с вечното си ръкоделие

под трите пламъка на светилника, чиито езици потрепват

в течението от двата прозореца,

а баща ни го няма, от сутринта е на лов

и в ухото му се внизва меланхоличната спирала на ловджийския рог

и нетърпеливият и предан лай на кучетата.

 

Изплъзнала се от зоркото око на дойката, малката ни сестра

се е размечтала в градинската прохлада възседнала каменния лъв,

и всичко е тъй тихо -

никой не е сгрешил, нищо не се е случило,

единствено проскърцването на врата на долния етаж

и желязната градинска портичка - сигурно млекарят

е донесъл кисело мляко за диетата на мама - страхува се да не напълнее,

а за децата е истинско щастие майката отново да полага грижи за теглото си,

да си обръща повече внимание, да се оглежда отвреме навреме в

огледалото,

да подрежда кока с буйните си прелестни коси; киселото мляко

добива хладен, мраморно-синкав оттенък

под звездния светлик и сенките на дърветата; чува

се тихият глас на по-малката прислужничка,

която се разплаща за млякото за седмица напред и все се помайва,

броейки рестото отново и отново. А в горната част на градината,

в най-тъмния й ъгъл отвреме навреме

Категории:
ПОДКРЕПЕТЕ НИ!
Съдържанието на GRReporter достига до вас безплатно 7 дни в седмицата. То се създава от високопрофесионален екип от журналисти, преводачи, фотографи, оператори, софтуерни специалисти, дизайнери. Ако харесвате и следите работата ни, помислете дали да не ни подкрепите финансово със сума, каквато вие изберете.
Subscription
Можете да ни подпомогнете и еднократно:
blog comments powered by Disqus