потвърждение почти за вечност,
някакво поемане на дъх, някаква усмивка на безсмъртие, както казват,
някакво щастие, някакво опиянение, дори въодушевление,
корали, бисери и сапфири; само че не умея да ги дам – не, давам ги.
Но не знам дали умеят да ги вземат – във всеки случай аз ги давам.
Позволи ми да дойда със теб.
Момент, да си взема жилетката,
в това променливо време все пак трябва да се пазим.
Вечерите са влажни, а не ти ли се струва,
че луната наистина изостря хладината?
Позволи ми да закопчая ризата ти – колко са силни гърдите ти,
каква ярка луна – и когато вдигам чашата от масата
отдолу остава дупка мълчание, веднага поставям длан отгоре й,
за да не гледам вътре – отново поставям филджана на мястото му;
а месечината е дупка в черепа на света – не поглеждай вътре,
това е магнитна сила, която те привлича – не поглеждай, не поглеждай,
чуйте какво ви казвам – ще пропаднете вътре. Такова главозамайване
красиво, леко – ще пропаднеш.
Месечината е мраморен кладенец,
мърдат сенки и неми криле, загадъчни гласове – не ги ли чувате?
Дълбоко, много дълбоко е пропадането,
дълбоко, много дълбоко е издигането,
въздушната статуя плътна между отворените си криле.
Дълбоко, много дълбоко е безпощадното благодеяние на тишината –
трептящи фойерверки на брега отсреща, тъй както се люлееш в собственото си вълнение -
океанско дихание. Красиво, леко
е това главозамайване – внимавай, ще паднеш. Не гледай мен,
моето място е люлеенето – прекрасното главозамайване. Така всяка привечер
имам леко главоболие, някакъв световъртеж.
Често отскачам за аспирин до аптеката отсреща,
друг път ме домързява и си оставам с главоболието,
заслушана в кухия шум от тръбите между стените
или си сварявам кафе и все така разсеяна
се заплесвам и сварявам две – кой ли ще изпие другото?
Смешно е наистина, оставям го на перваза да изстива
или понякога изпивам и второто, гледайки през прозореца зеления глобус на аптеката
като зелена светлина на безшумен влак, който идва да ме отнесе
с шаловете ми, разкривените ми обувки, черната ми чанта, стиховете ми,
без никакви куфари – за какво ли са ми притрябвали?
Позволи ми да дойда със теб.
А, тръгваш ли си? Не, няма да дойда. Лека нощ.
Ще изляза след малко. Благодаря. Защото, в крайна сметка, трябва
да изляза от този съсипан дом.
Трябва да видя малко свят – не, не луната –
а града с мазолестите му ръце, града на надничарите,
града, който се кълне в хляба и в юмрука си,
града, който носи всички нас на гърба си,
с нашата дребнавост, с разприте,
с амбициите, невежеството и старостта ни –
да чувам тежките стъпки на града,
да не чувам повече твоите стъпки,
нито стъпките на Бога, нито пък моите стъпки. Лека нощ.
(Стаята помръква. Изглежда облак е закрил луната. Изведнъж, сякаш невидима ръка е усилила радиото в съседния бар, прозвучава много позната музикална фраза. И тогава разбрах, че цялата сцена е била съпроводена от приглушената “Лунна соната”, само от нейната първа част. Сега Младежът сигурно слиза по стълбите с иронична и съчувствена усмивка върху добре очертаните му устни и с усещане за избавление. Точно като стигне до “Свети Никола” преди да слезе по мраморната стълба ще се изсмее – със силен, невъздържан смях. Смехът му съвсем няма да прозвучи неуместно под лунната светлина. Може би единственото неуместно ще бъде, че не е никак неуместен. След малко Младежът ще сепне, ще стане сериозен и ще каже: “Упадъкът на една епоха”. Така, вече напълно притихнал, отново ще разкопчае ризата си и ще поеме по пътя си. Колкото до жената в черно, не зная дали в последна сметка е излязла от къщи. Лунният светлик отново грее. А в ъглите на стаята сенките са притиснати от непоносимо покаяние, почти гняв, не толкова заради живота, колкото заради непотребната изповед. Радиото продължава да свири):
Музикална фраза от “Лунната соната”
Атина, юни 1956
МЪРТВИЯТ ДОМ
Фантастична и достоверна история
на един прастар гръцки род
RSS
Facebook
Twitter
YouTube
