Най-доброто от GRReporter
flag_bg flag_gr flag_gb

Стиховете на Янис Рицос

11 Ноември 2014 / 11:11:19  GRReporter
12813 прочитания

потвърждение почти за вечност,

някакво поемане на дъх, някаква усмивка на безсмъртие, както казват,

някакво щастие, някакво опиянение, дори въодушевление,

корали, бисери и сапфири; само че не умея да ги дам – не, давам ги.

Но не знам дали умеят да ги вземат – във всеки случай аз ги давам.

Позволи ми да дойда със теб.

 

Момент, да си взема жилетката,

в това променливо време все пак трябва да се пазим.

Вечерите са влажни, а не ти ли се струва,

че луната наистина изостря хладината?

 

Позволи ми да закопчая ризата ти – колко са силни гърдите ти,

каква ярка луна – и когато вдигам чашата от масата

отдолу остава дупка мълчание, веднага поставям длан отгоре й,

за да не гледам вътре – отново поставям филджана на мястото му;

а месечината е дупка в черепа на света – не поглеждай вътре,

това е магнитна сила, която те привлича – не поглеждай, не поглеждай,

чуйте какво ви казвам – ще пропаднете вътре. Такова главозамайване

красиво, леко – ще пропаднеш.

Месечината е мраморен кладенец,

мърдат сенки и неми криле, загадъчни гласове – не ги ли чувате?

 

Дълбоко, много дълбоко е пропадането,

дълбоко, много дълбоко е издигането,

въздушната статуя плътна между отворените си криле.

Дълбоко, много дълбоко е безпощадното благодеяние на тишината –

трептящи фойерверки на брега отсреща, тъй както се люлееш в собственото си вълнение -

океанско дихание. Красиво, леко

е това главозамайване – внимавай, ще паднеш. Не гледай мен,

моето място е люлеенето – прекрасното главозамайване. Така всяка привечер

имам леко главоболие, някакъв световъртеж.

 

Често отскачам за аспирин до аптеката отсреща,

друг път ме домързява и си оставам с главоболието,

заслушана в кухия шум от тръбите между стените

или си сварявам кафе и все така разсеяна

се заплесвам и сварявам две – кой ли ще изпие другото?

Смешно е наистина, оставям го на перваза да изстива

или понякога изпивам и второто, гледайки през прозореца зеления глобус на аптеката

като зелена светлина на безшумен влак, който идва да ме отнесе

с шаловете ми, разкривените ми обувки, черната ми чанта, стиховете ми,

без никакви куфари – за какво ли са ми притрябвали?

Позволи ми да дойда със теб.

 

А, тръгваш ли си? Не, няма да дойда. Лека нощ.

Ще изляза след малко. Благодаря. Защото, в крайна сметка, трябва

да изляза от този съсипан дом.

Трябва да видя малко свят – не, не луната –

а града с мазолестите му ръце, града на надничарите,

града, който се кълне в хляба и в юмрука си,

града, който носи всички нас на гърба си,

с нашата дребнавост, с разприте,

с амбициите, невежеството и старостта ни –

да чувам тежките стъпки на града,

да не чувам повече твоите стъпки,

нито стъпките на Бога, нито пък моите стъпки. Лека нощ.

 

(Стаята помръква. Изглежда облак е закрил луната. Изведнъж, сякаш невидима ръка е усилила радиото в съседния бар, прозвучава много позната музикална фраза. И тогава разбрах, че цялата сцена е била съпроводена от приглушената “Лунна соната”, само от нейната първа част. Сега Младежът сигурно слиза по стълбите с иронична и съчувствена усмивка върху добре очертаните му устни и с усещане за избавление. Точно като стигне до “Свети Никола” преди да слезе по мраморната стълба ще се изсмее – със силен, невъздържан смях. Смехът му съвсем няма да прозвучи неуместно под лунната светлина. Може би единственото неуместно ще бъде, че не е никак неуместен. След малко Младежът ще сепне, ще стане сериозен и ще каже: “Упадъкът на една епоха”. Така, вече напълно притихнал, отново ще разкопчае ризата си и ще поеме по пътя си. Колкото до жената в черно, не зная дали в последна сметка е излязла от къщи. Лунният светлик отново грее. А в ъглите на стаята сенките са притиснати от непоносимо покаяние, почти гняв, не толкова заради живота, колкото заради непотребната изповед. Радиото продължава да свири):

                                    Музикална фраза от “Лунната соната”

                                                                                                                      Атина, юни 1956

 

            МЪРТВИЯТ ДОМ

 

             Фантастична и достоверна история

на един прастар гръцки род

 

Категории:
ПОДКРЕПЕТЕ НИ!
Съдържанието на GRReporter достига до вас безплатно 7 дни в седмицата. То се създава от високопрофесионален екип от журналисти, преводачи, фотографи, оператори, софтуерни специалисти, дизайнери. Ако харесвате и следите работата ни, помислете дали да не ни подкрепите финансово със сума, каквато вие изберете.
Subscription
Можете да ни подпомогнете и еднократно:
blog comments powered by Disqus