Галерия

1

нещо искри и  проблясва, когато посред нощ едрите слънчогледи

разкършват топлите си рамене и синя омара трепти под ноздрите на статуите,

сякаш изваянията тайно вдишват влажните ухания на розите.

Малкият ни брат все рисува

в разбоя със становете изтънчени акварели

в декоративния стил на дворците в Кносос[4]1 - никога не ни е показвал

рисунките си -

или с престорена строгост изписва в грънчарската

работилница малки и големи стомни,

очертава с черни и керемидени линии

юноши войни или танцьори напълно скрити

зад огромни щитове - толкова, че ако не внимаваш

ще си помислиш, че са само кръгове - черен наниз от кръгове. Големият ни брат

вече си подаде оставката от кралския флот. Сега

невъзмутимо сериозен чете в съседната стая. В тишината на времето

се чува прелистването на страницата сякаш тайна врата се отваря към бял прозрачен пейзаж. И наистина

в този час се отваря една врата. Баща ни се е върнал.

Застилат масата. Викат ни.

Всички се спускаме по вътрешната стълба.

Сядаме на масата и ядем, като слушаме навън в двора

ситното лаене на кучетата и гласа на надзирателя.

Толкова е прост животът. Толкова красив.

Майка ни се навежда над чинията и плаче.

Баща ни полага ръка върху рамото й.

“От щастие е”, оправдава се тя.

А ние гледаме през разтворените прозорци

безкрайната прозрачна нощ с тънкия лунен сърп

като забравен показалец сред

сините страници на мирна затворена книга.

Тази вечер е малко хладно. Есен е, нали разбирате.

Тези дни отново ще затворим прозореца.

Не можем да се оплачем - имаме запас от подпалки за камината

- не само от горски дънери, а и от старите ни мебели,

тежки врати, рамки, канапета, ковчези, мундщуци, пушки,

дори дървената количка на покойния ни дядо.

Когато се приберете у дома, кажете моля ви на чичо ни да не се тревожи за нас.

            Добре живеем тук.

А смъртта е мека като постеля, с която сме свикнали -

вълнена, памучна, пухена или сламена; постелята

е съхранила формата на тялото ни, една удобна - напълно наша смърт -

тя поне не ни мами, нито пък ни отбягва - сигурна е,

и ние сме сигурни в нея - строгата и превъзходна сигурност.

Ако ли пък не заминете от Аргос, ще ни бъде много драго

отново да ви видим у дома ни. Заради вас дори ще разкова една врата

да ви покажа оръжейницата на баща ни,

да ви покажа и онзи щит, върху чийто черен метал

все още стоят застинали в най-невероятни пози сенките на загиналите.

Да ви покажа кървавите отпечатъци и източника на кръвта

и подземния ходник откъдето преоблечени като жени избягаха

дванайсетте брадати военачалници начело с бледия си предводител,

който, макар и мъртъв, безпогрешно ги отведе до изхода.

От другата страна отворът остана незатулен -

ням, дълбок и мрачен като непозната грешка.

А вечерницата - забелязахте ли я?  Мека е вечерницата,

като гума, все търка на едно и също място

сякаш да  изтрие някаква наша грешка - каква ли грешка?

Чува се едва доловим звук, когато гумата преминава напред-назад

върху грешката, а грешката не се изтрива.

Дребни масурчета хартия се сипят върху дърветата и искрят;

това е приятно занимание - дори не е важно,

че грешката не се изтрива. Достатъчно е движението на звездата

благородно, упорито и вечно

като изначален и последен смисъл; съчетаващ небесна енергия

и практичност, като тази на стана и на стиха -

напред-назад, напред-назад, звездата сред кипарисите,

златна совалка между дългия траурен вътък,

ту скрива, ту показва грешката ни - не наша,

грешка на света, грешка изначална - ние за какво ли сме виновни?

Грешка на раждането или на смъртта, забелязахте ли?

Красиви са есенните вечери - примиряващи -

погасяващи със спокойна всеобща вина вината на всеки един от нас,

скрепявайки ни с тайно приятелство,

почиващо върху ритъма - да, да, точно така, ритмично приятелство, ритмично - това е то - насам-натам, насам-натам,

раждане-смърт, любов-мечта, деяние-мълчание - това е изход, казвам ви,

в задната част, много тъмната, направо в небето -

оттам духа вятърът, потта изсъхва - известно облекчение, Господи,

най-после ще поемем дъх.

А раздумките от околните тераси се чуват съвсем ясно в нощта,

както и свежото потракване на ведро вадещо вода от кладенеца в градината,

и гласът под дърветата, който казва: “Ще се върна”,

и пъхтенето на детето, което за пръв път само развързва обувката си,

и флейтата през отворения прозорец на студента - музикант любител -

във всеки случай музика, която се издига и се слива

с цялата тази прекрасна, напразна, организирана мелодия на звездите.

И, да, уверявам ви, че е така. Макар и мъртъв безпогрешно ги отведе до изхода -

макар да знаем, че в повечето случаи изходът

е някоя друга, необходима, коварна и неотвратима смърт.

Кажете на чичо ни да не се тревожи за нас

там в неговата безукорно дисциплинирана Спарта.

И ние тук в Аргос добре се поминуваме.

Само нека знае, че няма нищо друго отвъд - нека знае това. Нека да го знае.