Галерия

1

 В прерогативите на симпосиарха влизало да определи първоначално броя на чашите, които е трябвало да изпие всеки симпосиаст – това се наричало πίνειν πρὸς βίαν (Πλάτ., Συμπ., 176 b). Трябвало да се изпие цялото съдържание на чашата на един дъх (ἀμυστί, ἀπνευστί πίνειν, ἀμυστίζειν) (Λουκ., Λεξ., 8; Σχολ. Αριστοφ., Αχ., 1229). В Атина обичаят бил да се започне да се пие с малки чаши и да се завърши с големи, така че пиршеството често преминавало в оргия. Само по изключение, по общо съгласие, събралите се предварително са решавали, че на всеки е позволено да пие колкото иска. Така е, например, в „Симпозиумът” на Платон, където гостите, които още са изпитвали повече или по-малко последиците от оргията на предишната безсънна нощ, са имали нужда да се разтоварят (Πλάτ., Συμπ., 170 a-c). Но освен този случай, всеки гост е трябвало да изпие определеното количество, ако не – трябвало да си върви, или най-малко да изтърпи наказанието, наложено му от симпосиарха. Тези наказания не винаги са били благоприлични и в тон с добрия вкус: така например, задължавали провинилия се да се обсипе с най-непристойни обиди, да танцува съвсем гол, да обиколи три пъти залата с флейтистката на ръце, да подскача на един крак (Обр. 32). В други случаи, карали някой пелтек да пее или плешивец да се среше, сакат да подскача и т.нар. (Navarre 1911, 1580).

         Още един случай за пиене без мярка, са тостовете: всеки симпосиаст е бил длъжен да вдига последователно наздравици за всеки един от присъстващите (προπίνειν φιλοτησίας). Този обичай, също така, е бил много характерен и за Рим, където по-късно е бил възприет, наричайки го „more graeco bibere” (Lavedan 1964, 157). Античните автори споменават немалко наистина впечатляващи примери за подвизи, извършени от някои пиячи. В „Симпозиумът” на Платон виждаме Алкивиад и Сократ, които след като са пили цялата вечер, пресушават един съд, който съдържал осем котилета, т.е. малко повече от два литра (Πλάτ., Συμπ., 213e-214a).

         Успоредно с различните пропорции за разреждане на виното, в литературата изобилстват и препоръките за умереност и сдържаност при пиенето. За Ксенофот, изпитото количество вино трябва да е такова, че да не пречи на пияча да се прибере сам, без чужда помощ, у дома си (Ξεν., Fr. 1). За Евбул тази граница се поставя при третия кратер – първият се пие за здраве, вторият за удоволствието и любовта, а третият за сън, защото следващите кратери биха довели пиячите до наглост, гняв и даже лудост (Εύβ., Fr. 92). За Теогнис също е важно да се избегне пиянството, защото то води до загубването на приличието и достойнството (Θέογν., Ελεγ., 413-4, 475-519, 843-4). Когато започнеш да се напиваш, най-доброто нещо, според поета, е да се прибереш в къщи. Пиенето на вино не трябва да преминава границите на умереността, защото на бога на виното „не се нрави компанията нито на лоши, нито на невъзпитани хора” (Άλεξ., Fr. 285). На крайната противоположност на това, което би трябвало да бъде един истински симпозиум, Анакреон поставя необузданите гуляи, при които пиянството се изразява в крясъци и чупене на предмети сред пълен безпорядък, което е по-присъщо на варварите, отколкото на цивилизованите гърци (Ανακρ., Fr. 33). Според него, за да не се изпада в ексцесии по време на симпозиуми, най-добре е да се смесят десет части вода с пет части вино (Ανακρ., Fr. 11). Ето защо, на пиенето на неразредено вино не се е гледало добре и се е приемало само в определени случаи – като възлиянието в чест на Добрия Демон, с което започвал симпозиумът или при някои заболявания. Извън тези случаи, пиенето на чисто неразредено вино древните гърци отдавали на липса на ред и благоприличие и го смятали за варварство и лудост, които можели да предизвикат загуба на съзнание. От обичая да се разрежда виното в кратери, произлиза и етимологията на самата дума вино в гръцкия език – краси (το κρασί). Пиенето на чисто неразредено вино се смятало за присъщо на варварите и най-вече на скитите, от където произлязъл и изразът „пиене по скитски” – за пиене на неразредено вино (Ανακρ., Fr. 33). Херодот разказва как спартанският цар Клеомен, който се научил от скитите да пие неразредено вино, изпаднал в умопомрачение и се самоубил. (Ηρόδ., Ιστ., VI, 84). Въпреки това, трябва да се отбележи, че пълното въздържане от пиене на вино, също се смятало за обществено неприемливо и то до такава степен, че поетът Теогнис заключава, че е също толкова лошо да не пиеш, колкото и да преминаваш границите в пиенето (Θέογν., Ελεγ., 837-40). Сътрапезник, който отказвал да пие, трябвало да напусне компанията в момента, в който приготвяли залата за симпозиума и на това се гледало с неодобрение, тъй като било в ущърб на компанията и намалявало нейната стойност (Villard 1992, 80).