Галерия

1

Мисълта на йонийските философи, първият лирически глас в поезията, подчиняването на мрамора на човешката ласка, триъгълникът на планините, проектиран в архитектурната постройка, Сократ, Исус, всичко или почти всичко е около школата на това море. Какво се случва всъщност? Ако разсъждаваме като милионерите, явлението е леко за пренебрегване, а светът, разбира се, много голям, за да обсъждаме тези неща. Но се опасявам, че луната на електронните мозъци ще продължава, щем не щем, да бъде много по-низша от луната на Сафо, чийто лъч, който се прицелва в нас от дъното на една маслинова горичка на остров Митилин ни позволява да се озовем по-близо до самите себе си, до онова, което обичаме, както е казвала и поетесата. Проста сентенция, добила силата на природен закон по тези места и съхранила се в душите на островитяните, намирайки хиляди начини на проявление. Най-вече от гледна точка на инстинктивния, несъзнателен жест, който умее да отъждествява полезното с красивото, но същевременно и красивото с нравственото, в техния най-преломен смисъл.

Успоредното и едновременно издигане на смиреността до божествена величина – и приземяването на божественото до осезаемото и всекидневното, без да се забелязва и най-малка неправомерност... За това е била необходима много мощна съпротива в християнския свръхаз, образуван от наслоенията и суеверията на Средновековието.

Сред находките на археологическите разкопки, които ние, днешните европейци, сме пропуснали да съберем и изследваме, има и някои понятия, които лежат в същите земни пластове наред с производните на тяхното изкуство. Например смиреността, отблъснала острото и чисто благоухание на ароматните треви, за да се облее с тамян, ни е била оставена безконтролно в наследство и остава вътре в нас повече с докосването на голото ходило на роб по плочника, отколкото с гордостта на стъпало,което събира мъдрост по пясъка. При все това по тези места един невидим показалец винаги е успявал да се насочва към правилното (бих дръзнал да кажа към здравото) с упорстващата сила на магнитната стрелка, сочеща север. Недоловимото във всеки миг действие на невидимата машина, чиито части - толкова далеч, колкото е слънцето, и толкова дълбоко, колкото са земните недра или подводните течения - се намират в пълно и хармонично съответствие; нещо, което установяваш, стига само мислено да изключиш онова, което наричаме непосредственост. Доколкото е възможно. Доколкото го позволяват ограничените ни - уви - интелектуални способности. Освен ако в такива моменти така наречената поетична визия (която не е просто суховат анализ, а се състои в изместването от логичното към  трансцендентното, както и в откриването на аналогии между чувствата и делата) отвоюва повторно целия си първоначален смисъл.

Нека не забравяме, че само по такъв начин един питагореец е стигнал дотам, че да каже за квадрата, че това е огънят, кубът - земята, осмостенникът - ветровете, а дванайсетостенникът - цялата вселена.

            От крачетата на критските глинени съдове или от летящите риби по неотдавна откритите фрески на Санторини, от голите гърди на минойските жени или тризъбците от мозайките на остров Делос, от прогледа към морето, разкриващ се между колоните на храм или от геометрията на приковавания в пароски мрамор свирач на флейта като лек повей на североизточен вятър се надига – бихме казали преждевременно – едно «свято» чувство, което без затруднение се уталожва, сякаш нищо особено не се е случило, върху зида на варосаните параклиси, върху мургавите ликове на православните светии, върху извитите сводове на къщите в Сифнос или Аморгос, върху синьото и жълтото на бедняшката рибарска лодка. Изброяването изглежда произволно, уморително. Впрочем донякъде то е умишлено тласкано, за да покаже нещо, което се извършва много тайно в душите на една общност, където природните сили, сдържани и от двете страни от прекалеността (големия бич на нашата цивилизация), винаги имат последната дума - искам да кажа, дават ни да разберем по какъв начин е възможно да бъде победено времето.

Слънце от усвоена любов, но винаги свирепо? Това не е достатъчно. В последна сметка не става въпрос за нищо друго освен за един аспект на явлението. Другият, който ни се представя като пряко отражение на самото усещане от творбите на изкуството в произведенията на живота, действия и реакции спрямо всекидневни случки, онова, което бихме нарекли «възпитание» или «човешко поведение», е още по-впечатляващо, както и по-трудно различимо. Това е «обратното движение», което, ако извършиш до противоположния му край, виждаш:

«Най-после, о, щастие, о, разум – аз отделих от небето лазура и видях, че е черен и заживях: златиста искра от природната светлина». (Цитат от стихотворението на Артюр Рембо „Глад”, „Един сезон в ада” по изданието А. Рембо, „Стихотворения”, изд. „Нов Златорог, прев. Кирил Кадийски).

Навремето бях писал, че гмуркайки се в морето с отворени очи, имам усещането, че при досега му с кожата в мен навлиза онази белота на паметта, която ме преследва от някой пасаж на Платон. Тогава мнозина сметнаха това за непонятно. Едно от най-чисто гръцките неща е, че кормчията определя баланса на своя плавателен съд по начина, по който Иктин е търсел отвеса при строежа на Партенона. В тези неща действията на големия политик например могат да докоснат чистотата на вече облагородения мрамор. В тях най-високото еротично чувство достига стипчивия вкус на черното грозде. Нещо, което дава основания да повярваме, че поетите си играят с думите, докато в действителност, ако добре се замислим над това, те стават донякъде по-сериозни, отколкото го позволява разговорът пред един затворен екран, лишен от всякакъв хоризонт.