Галерия

1

Егейско море няма екран, никога не се е сдобивало с такъв. То се състои от материя или дух (няма значение), отведени до същественото. Всемирът - каквото и вероятно неведомо да представлява той - е прозрачността: възможността през първото, второто, третото и поредното ниво на една-единствена действителност да прозираш едноизмерната и същевременно многозвучна точка на нейната метафорична семантика.

Ето на, че срещаш нравствеността и по пътя, който си избрал, за да я избегнеш. Може би тогава нейното потупване по рамото ти да изглежда по-убедително.

Един човек, който се събужда призори във виолетов пристан и си пожелава никога да не се е научавал да пише - какво чудо! Слиза по скалите, за да отвърже лодката. След малко планинският хребет поаленява. Всеки миг ще се появи статуята на древния юноша, а зад нея - контура на другите острови, разтоварената от улова лодка, пророк Илия. После всичко ще угасне и ще остане мургавото, чисто лице с големите очи, което е Рибарят с неговия кош, твоят днешен съсед, но едновременно с това вечният Търсач на съкровища - и хора.

ОДИСЕАС ЕЛИТИС

ИЗ “ОБЩЕСТВЕНИ И ЧАСТНИ ДЕЛА”

Зимата наближава. Празните столове около мен се умножават. Седя в ъгъла и пия кафета, пушейки, а насреща е морето. Бих могъл да прекарам така цял живот, ако вече не го бях прекарал. Между една вехта избеляла от слънцето дървена порта, и едно трептящо жасминово клонче; ако се случи да ми липсват, макар и един ден, цялото човечество ми се струва непотребно. Говоря почти сериозно. Защото тук вече не става дума за природата, с която - убеден съм - е по-важно да влизаш в диалог, отколкото да я преживяваш, нито пък за традицията. Става дума за онази по-дълбока сила на съответствията, която редува дребните неща със значимите и съществените с незначителните и образува под разпокъсаната повърхност на привидността една по-сигурна твърд, върху която да стъпи кракът ми. Без малко да кажа душата ми.

Някога в този дух бях казал, че един пейзаж не е, както го възприемат някои, просто съвкупност от релеф, растителност и водни пространства. Той е проекция на душевността на един народ върху материята.

Иска ми се да вярвам - и тази моя вяра винаги взима надмощие в противоборството с познанието - че, както и да го разглеждаме, многовековното присъствие на елинизма по пръснатите тук-там егейски острови е стигнало дотам да постанови един правопис, при който всяка омега, всяко остро ударение и всяко придихание не са нищо друго, освен едно заливче, един склон, една отвесна скала над извивката на кърмата на гемия, вълнообразни лозя, сводове на параклиси, белите и червените петна на гълъбарниците и саксиите с мушкато.

Това е език с много строги граматически правила, които народът сам е сътворил във времената, когато все още не е ходел на училище. И е спазвал неговите правила с религиозно благоговение и завидна издръжливост през столетията на най-тежки несгоди. Докато накрая сме дошли да му помогнем ние с дипломите и законите. И почти сме го унищожили. От една страна сме му отнели остатъците от неговата писменост, а от друга сме оглозгали самата негова същност, обобществили сме го, превърнали сме го в още един дребен буржоа, който ни гледа озадачен от прозорчето на някоя жилищна кооперация в квартал Егалео.

Не говоря за някаква изгубена колоритност. Нито пък си спомням да съм живял в толкова добри времена, че да изпитвам носталгия по тях. Просто не мога да понасям правописните грешки. Дразнят ме. Чувствам се така, сякаш буквите на собственото ми презиме са разбъркани, сякаш не зная кой съм, не принадлежа никъде. Тъй мощно чувствам живота си преплетен с „говора на всемира”, който не е нищо друго, освен визуалното изражение на гръцкия език, способен с двойната си природа едновременно да говори и да рисува. И който, въпреки споменатата намеса, колкото безшумно, толкова и дейно продължава да навлиза в историята и природата, която го е родила, така че превръща огромни количества минало време в настояще и бива преобразяван от това настояще в инструмент надарен със силата да върне стихиите на живота ни към тяхната естествена първична истина. Но за да проумее тези неща човек трябва да е преминал през всички изпитания, необходими, за да прозре къде се крие същественото. Същественото в този живот се крие отвъд индивида. С тази разлика, че ако човек не се изгради като завършена личност - а в наше време всичко е в заговор именно срещу това - той не е в състояние да прекрачи отвъд индивидуалното.

Днес се намираме на този кръстопът, на който например повечето хора не са в състояние да оценят здравето, понеже не им се е случвало да се разболеят, или понеже - което е и най-лошото - смятат, че „разковничето” е болестното състояние. Подобен механизъм намира отражение в нашата литература, владее я, подхвърля я на един вид израждащ артрит, който благодарение на дългогодишна и непрекъсната тактика се възприема като единственото естествено явление.

Сега започна да ръми. Оттеглил съм се зад големия прозорец и наблюдавам стария Лемонис, който тича към вълнолома, крещи и ръкомаха, сигурно въжето на лодката му се е развързало. Е, нему не само в буквалния смисъл стародавният зефир е обрамчил лика. Едновременно селянин и моряк. Един от последните съхранили се във времето гърци, с яките плещи, гъстата побеляла коса и загорялото до керемидено тяло, внушаващо идеята, че би могъл да бъде поданик на Крит от минойската епоха. Може би роб, но на разстояние едно дихание от своя господар.  И това е, което има значение. Защото, както личи, такова явление не е наблюдавано оттогава  в никоя от познатите ни цивилизации.