Галерия

1

Малките мащаби, ограниченото на брой население, почти несъществуващите потребителски блага скъсявали дистанцията между обществените слоеве, така че везната винаги се накланяла на страната на качеството и добрия вкус, които или витаят щедро във въздуха за всеки, или не се продават на пазара, така че с тях да могат да се снабдят малцина. И при все че в онези времена индивидът изглеждал също тъй тотално изличен зад занаятчийското, както през епохата на разцвета на християнството, човек би казал, че преди това е успял да се изгради като личност, искам да кажа да изразходва всички залежи на душевната си плодовитост, така че да откъсва едно цвете, и за да му се любува, и за да го използва, без ни най-малко разминаване.

Може да изглежда странно, но основателно е подозрението, че култът към физическата сила - толкова по-могъщ, колкото по-назад се връщаме във времето – тогава е отстъпвал мястото си (или, ако това звучи прекалено, е съжителствал) на една примесена със сладострастие и аромат на лотос нежност, съвсем не по-различна от „нежността на гърдите”, която жителите на минойския Крит всекидневно виждали около себе си и са съхранили в творбите си с познатата им пластична релефност.

Това ще рече една цивилизация да остане в историята не с войни, а да влезе в живота със слънцето, заченато в утробата й. Цялата потенциална енергия, която е можела да бъде изразходвана за вражди, е била впрегната в еротичния брачен съюз с природата и в увековечаването на плодовете на подобно единение.

Може би всички тези неща (необходимо е да го кажа) не винаги -  или дори никога – не съвпадат с научните изводи. Но аз говоря онова, което съм прочел в единствените текстове, които са ни оставили и които представляват творенията на техните ръце. И чрез охрата, и чрез змиевидните линии човек стига до възстановката на една нравственост на красотата, вероятно властвала някога в този свят. Фактът, че никой голям град от минойската цивилизация не е бил построен в естествено укрепена местност, както по-късните акрополи или безбройните средновековни крепости, както и фактът, че твърде рядко срещаме отбранителни съоръжения, непосредствено свидетелстват в полза на този възглед. Както косвено говорят всички произведения на изкуството, оставени ни от тях. Започвайки от фреските, в които цветовото възприятие се проявява с невинност, за която е било необходимо да изминат хилядолетия дори изобщо не за да я преоткрием, а за да я претворим наново с усилие и познания; преминавайки към безкрайното разнообразие от камъни инкрустирани в пръстени, тези яйцеклетки на един магичен свят, където съзвучията на въображението и сръчността успяват да образуват един истински Всемирен приемник на възможностите на материята да извайва форми; стигайки накрая до предметите от всекидневния им живот, естествено по-динамични, ако не и понякога варварски, но с неизчерпаема изобретателност на формите и размерите.

Не знам как да го кажа, но тук изпитвам нещо като завист, която едновременно е и жалба, и пожелание. Ето какво имам предвид. Бих искал всички тези неща да бъдат в непрестанно разбирателство със слънцето. И за тях да съществува един порядък на фототропия - свойството на растенията да се обръщат към източника на светлина - която както осигурява необходимия на растенията хлорофил, за да се възраждат вечно и да къпят погледа ни със зеленината си, така диктува и на тях някои характерни трепети, надарени с прелестта дори и при най-тежки бедствия, прекършващи цивилизации и унищожаващи цели народи, да прескачат от един век в друг и да бродират върху кожата на времето. Фреската от Кносос, наречена „Парижанката”, да се превъплъщава в берачката на минзухари от Тера (Санторини), а тя на свой ред в Кора от Парос с разцъфнала миртова клонка, тя пък в приносителката на миро с грамадната свещ, а тя в красивата Ариадна от Атина, която пък се превъплъщава в Кората с нара от Егина.

Ако не друго, то поне обитаваме една и съща земя.

Сега трелите на птиците, които чувах призори, сигурно са стигнали далеч, разлетели са се във всички посоки, за да скърпят късчетата действителност от онова до което сме я разбили. Да могат боговете да прочетат какво става тук. По съседните маси седят местните хора, забили носове във вестниците, докарани с обедния самолет. Странни хора. Познавам ги от години, наблюдавам ги, изучавам ги сякаш са опитни мишки. В обществените, семейните, а и в професионалните си отношения те се държат с прямота и душевно благородство, които говорят за златни залежи в родовите им подземни пластове.

Преценката им е стоманен нож. Разрязва нещата на бели и черни, добри и лоши, така както са ни научили майките ни. Попаднат ли, обаче, в капана на лозунгите, предлагани им лъстиво от политическите групировки, тази чистота изчезва.  И едните, и другите са добри, ако са на наша страна, а всички са лоши, ако са на страната на другите. Няма начин да бъдат разграничени другояче. Никой биохимик или офталмолог не би могъл да ни обясни как е възможно толкова разнородни неща изведнъж да придобият еднакъв цвят и да замъглят един и същи разум. Но хубавото е, че в крайна сметка за всичко плащаш ти, който не си един от тях.

Не се осмеляваш да притеглиш към себе си една от ценностите, за които вярваш, че удовлетворяват националното ти самолюбие, и виждаш как като хоругва я понасят пълчища от различни борси, шетащи напред-назад из преизподнята сякаш са у дома си. Не се стремиш да се докоснеш до някоя от ценностите, удовлетворяващи чувството ти за социална справедливост, и се озоваваш в „редиците на демонстрантите” със сбирщина народ, която няма своя мисъл, а очаква да я получи от лидера си.