Ето още едно съпоставяне „по аналогия”, което кара повечето хора да вдигат ръце пред всяка поетическа сентенция, която не предлага суровоядно познание, а искрометна загадка, чието решение е превърнато в ухание. По този въпрос съм много чувствителен - склонността ми се превръща в перверзия. И все пак никъде другаде не откривам естетизирано с такава отчетливост понятието невинност, както в благоуханните треви. Както чистотата и прозрачността в една блеснала водна капка или на пречистването и душевната нетленност - във варосания зид. Без придобитите впоследствие нравствени проекции би ми било невъзможно да определя „оскъдността” като безценен капитал за обществото, който след това бива прехвърлян със същата сила към индивида. Нека други се изразходват и ограничават в съществуващите неща. В които, разбира се, се състоят повечето им беди и те ги обвиняват за това. Нека има поне един, който да запази правото да се уповава на онова, което не съществува, но което би трябвало и би могло да съществува.
Растителният свят ме очарова. Открай време ме е удивлявал. Повече и от звездния мир е съумявал да ми внуши загадката на живота. От него лъха някаква святост, която се опитах да изразя, дори с нетрадиционни средства, когато почувствах, че съм достатъчно душевно чист, за да опитам. Превръщайки растението от среден род в женски и гледайки на него като на Кора, почти светица и богиня, без да съм художник нарисувах, и то в много варианти, Богиня-Растение, която оцветих в ярковишнево и златно с ореол на главата с надеждата редом с мен тя да въплъщава онзи повей, напиращ като чудо от недрата на земята и да замести всичко онова, което като езичници и като християни сме принесли в жертва на Посейдон и Богородица.
Изглежда, че инстинктът на пишещия и на маниакалния враг на всичко недовършено са ме превърнали в мизантроп. Доведете ми Бог, начаса ще се разберем с него. С хората това е трудно.
Когато се прибирам късно вечер, за да хапна, заварвам госпожа Евгения. Приготвила е всичко, покрила го е и седи с религиозно благоговение пред радиото. Естествено, сигурно слуша речта на някой политически лидер, при все че се съмнявам дали я разбира добре. И то не защото няма нужното образование, а напротив, защото речта няма необходимата елементарна структура. Бъркотия. Пошлотия и многословност без покритие. Идва ми да й загася радиото. Ако ли не - да изляза на балкона и да се провикна: нищо от онова, което вече векове наред проповядват в училищата, в църквите, по партийните митинги, не получава паспорт за душата, ако предварително не се е сдобило с визата на изразните средства. Законите на изкуството са и закони на живота. Политикът е длъжен да не се различава по своите схващания от човека на изкуството. А според разбирането на човека на изкуството борбата за спасение на човека е борба за точния изказ и нищо повече. До такава степен, че бих казал: и най-противоположните позиции по отношение на един и същи проблем се изравняват, ако тяхното оправдание в изкуството е от такава висока класа.
Единственото, което човек отнася със себе си умирайки, е онази малка част от неговото притежание, която кажи-речи не интересува никого другиго. Няколко чувства и мигновения, два-три такта на прибой в мига, когато вятърът разрошва косите със сладък шепот в мрака, ухание на мента от две преливащи се дихания, тъжна като черна скала песен и сълзата, сълзата веднъж, сълзата завинаги. С други думи всичко, което създава истинския му образ, осъден да изчезне и да не се появи повторно никога повече.
Отдавам голямо значение на този последен екземпляр от нашето „аз”.