Галерия

1

Така обаче душата ни е принудена да се търкаля върху две релси, които ни е невъзможно да направим успоредни. Дерайлирането е неизбежно. Господи! А аз, който мечтаех друг вид линии да станат успоредни и се стремях към координатите на голото тяло и справедливостта, на виталността и светостта, на девственото и сладострастното! Който исках най-напред в съкровените мисли на всеки индивид да бъде осветено „общественото чувство” и единствено по такъв начин то да се превърне в правило за живот на всички - с еднаква нравственост и еднаква сила.

Утопия ли? Възможно е, защо не? Една версия сред многото други е и тази, само че шансовете й са по-малки. А после злословят за поетите, че нямали сила да се изправят очи в очи с действителността, само седели и съзерцавали. И добре правят. За да мислиш за изтънчени неща и особено, за да гледаш на тях от обратната им страна, е нужно да си суров. Да не би природата да не е безразлична и сурова към нашите беди? Но такава ли е тя всъщност? Или се стреми към невъзможното? Да изпълни предназначението си без да бъде разколебана от ударите на нашите сърца? Така е. Почувствах го осезателно по време на войната при отстъплението през пролетта, когато се хвърлях по корем в разцъфналите шубраци, за да се прикрия от немските „месершмити”. С прилепена към влажната пръст страна молех за помощ, съчувствие, закрила; напъпилите клонки да ми прошепнат едно утешително слово. Нищо. Единственото, което искаха, бе да ми внушат “вечното”, което са призвани да представляват.

Такъв е поетът. Суров. И иска невъзможното.

Ах, да можеха, мисля си, и държавите да устроят обществен живот със закони като онези, управляващи индивида. Да можеше душата да се обучи в обществените дела и с една заповед на Министерството на здравеопазването всички грошове на интересчийството да бъдат изпратени във фабриките за преработване на промишлени отпадъци, за да бъдат отляти поне няколко грама красота. Да можеха понякога заседанията на Парламента да добиват трепкащите отражения на една сълза, пречупваща в себе си цялата окаяност и оставаща да блести като скъпоценен камък.

Накратко, да можеха да измерват значимостта на народите не по това с колко пушечно месо разполагат за скотобойните на войната, както става в наши дни, а по това колко благородство раждат дори при най-неблагоприятни и нечовешки условия, както нашият народ през годините на турското робство, когато и най-скромната везана риза, и най-грубо скованата лодка, и най-невзрачният параклис, олтарът, делвата за зехтин, домашно тъканият чаршаф, всички те са излъчвали достолепие много по-висше от това на кралска династия на Людовиците.

Какво препятства тези движения на душата, които бяха удостоени да достигнат до общностите? Кой потули подобна добродетел, която един ден можеше да ни отведе до своеобразна, скроена по мерките на нашата страна, политическа уредба? При която общественото чувство да се припокрива с онова на духовно най-знатните? Какво стана с природата, за чието съществуване се догаждаме, но не я виждаме? Ами въздухът, който чуваме, но не вдишваме?

Уморих се да говоря за тези неща. Бих искал да нямам нищо повече за казване, но как да стане така? Когато чувствам, че все още съм изпълнен, натоварен с тонове вятър, с чували, пълни с месец юли, с кошове цветя. Виолетовото прелива. Тъмните багри прерязват лактите ми. Изобилието от землисти тонове навлажнява дрехите ми. Други, по-леки, се превръщат в лоджии, мандала, мостчета, кубета. Изпитвам потребност да се разтоваря от тях. Но как, щом като те вече са се превърнали в част от моя организъм?

Ако се разтоваря от тях, ще изкрея.

Времето като че ли отново се проясни. Лека-полека поемам по стръмнината, онази с проядения грапав плочник, която ми харесва. Вървя, виждайки много времена зад прикритието на навика. До последната подробност знам как и защо е било построено така зидчето на църквата, върху толкова неравен терен. Различавам първоначалната форма на къщата с трите колони. Отдавам подобаващото внимание на тенекиен гюм със слънчогледи в пруста на един вътрешен двор.

Така да се каже, аз съм се превърнал в малък Павзаний на сетивата и техните духовни аналози, който се интересува по-скоро от разни лаврови горички, отколкото от паметници. От онези тъмнозелени дъбрави, които само като ги гледаш, излъскват и окото, и душата ти. И на когото му харесва, пишейки - трябва да добавя и това - не просто да дращи по хартията, а да копае и непрестанно да открива Гърция, която от край време съществува в него и която, ако съответстваше на действителността, не би представлявала особен интерес. Има време действителността да последва. Преди това е нужно тя да бъде сътворена от мисълта. Мисъл, която, ако разчупиш, шепата ти ще се напълни със зърна вълнение, чувства, възторзи, сълзи.

Сега стигам до зида, иззад който сякаш се повдигат на пръсти и надничат главичките на мандариновите, портокаловите и неранзовите дървета. Блестят и сияят с прясно измити от дъжда бузи. Всеки път когато се замисля за това ми се струва странно, че йонийците не са познавали цитрусовите плодове - струва ми се, че от мисълта им тъй осезаемо лъха стипчивостта на нардове.