Галерия

1

Оставам да лежа известно време, наслаждавайки се на тишината; чувам мъжа от камиона със зеленчуци да вика patates, marouli…някъде в далечината,после отивам да поседя малко навън на топло. Междувременно ям gigantes, боб с доматен сос, направо от консервата. Денят отначало е хладен и сив, но свежият въздух мирише чудесно и аз виждам как слънцето започва да блести над планините.

Решавам да отида до Еристос и се надявам да купя зеленчуци от тамошните ферми. Когато излизам от къщи, същото дружелюбно магаре пак тръгва след мен по пътеката и когато не обръща внимание на опитите ми да го отпъдя, променям тактиката и известно време галя шоколадовокафявото му палто. Прекрасно слънчево пладне е, полетата преливат от макове и други цветя в бяло, жълто и розово, дърветата са натежали от портокали и лимони, много от които са опадали и гният на земята. Няколко фермери сноват напред-назад, поливат тук и там и ми махват, когато ги отминавам.

Плажът ме привлича веднага, водата приижда и се оттегля по едрия пясък. Виждам само двама рибари, други хора няма. Чета книгата си, легнала на топлия пясък, отвреме навреме топвам крака в морето. Накрая решавам да се заема със списъка с покупки и отивам в хотела да търся зехтин - те произвеждат и продават собствен зехтин. Възрастната жена гледа телевизия посред щайги с храни, вода и други подобни, приготвени за началото на сезона. Повиква сина си и излиза, че той тъкмо бутилира зехтин, налива гъстата зелена течност в шишета. Нали нямам нищо против, че на шишето още няма етикет, пита той с мек глас. Забавя се малко, докато намери евроцентове да ми върне от моите пет евро, търси и пита всички наоколо, рови в джоба на якето си. После ми подава няколко великденски бисквити в салфетка. Излизам сияеща, свивам към пътя и ето го мъжа от "Тропикана", разтоварва зеленчуци от камиона си точно навреме. Стиска ръката ми и ме приветства с добре дошла отново на Тилос.

- Мога ли да купя малко зеленчуци?

- Разбира се, какво желаете?

- Какво имате?

- Всичко!

Преглеждам чувалите в камиона и избирам торбичка horta, листен зеленчук, подобен на спанак, малко тиквички, моркови, портокали и краставици, всичко за десет евро. Трябва да ми стигне за известно време.

- Колко ще останете - една седмица, две седмици?

- Всъщност оставам - казвам аз. - Имам къща, имам работа, ще видим…

- Добре, когато ви трябват зеленчуци, аз съм тук.

На връщане от магазините в слънчевия следобед съм много щастлива. Точно това се надявах да правя. Заобикалям отзад къщата, за да избегна магарето, минавам край жужащите кошери и разбирам, че пътеката не стига доникъде, ето защо се налага да вървя покрай задната част на къщата сякаш се крия от някого - и точно в този момент пристига Нтелос.

- Yeia sou, Дженифър!

Донесъл ми е една торба с разни неща за кухнята, в това число малко щипки, mantalakia, за простиране на прането.

- Наред ли е всичко? - пита той, а после добавя: - Kales fotografies sto Facebook!

Вече е видял гордите снимки, които съм качила за приятелите в Англия. Махва за довиждане, скача в камиона си и отпрашва.

Имам си плодове, имам  скоро откъснати портокали, купени от  камиона, с толкова сок, че капе, докато ги белиш и мравките вече напредват в марш през двора, за да оближат сока. А след половин час, докато седя и си чета книгата, Павлос идва отново с мотопеда си, носи ми  буркан мед - произведен в съседство - и торбичка яйца от собствените му кокошки. Когато казвам, че купувам зеленчуци от Еристос, той ме завежда в градината и ми казва да си бера оттам, когато ми трябват.

Ура-а-а, попаднала съм на най-любезното семейство и на най-красивото място!

*

Предполага се, че трябва да работя, но аз просто си седя и се наслаждавам на гледката. Слънцето още е високо в небето, макар че подухва ветрец и облаци висят по върховете на планините - достатъчно хладно е за джинси, пуловер и чорапи, но на лицето ми му е топло. Слънчевата светлина струи по тревистата ливада и проблясва по върховете на дърветата. Селото, враснало в склона, е тихо, бяло, предвечно. Морето при Еристос изглежда равно и спокойно. Една дългокосместа кафява коза идва да хрупа при края на оградата, но вдига очи, изненадана, и побягва, щом ме вижда. Малки птички цвъртят, врани грачат, един гълъб гука,  отвреме навреме се чува как някой фермер вика по животните си. Куче лае. Аз седя самичка на собствената си голяма, но уединена тераса в този як каменен дом и мога просто да си седя тук и да гледам, и да слушам... колко - цяла година? Цял живот? Кой знае?

Хората казват, че изживявам една мечта, но мисля, че никой от тях не осъзнава колко това е вярно.

Странно, чувствам се по-спокойна и по-доволна, отколкото съм била от много време насам, отчасти заради случилото се с Мат. Склонна съм да работя непрекъснато под напрежение, казвайки си, че мога да се справя и по-добре. Но точно сега мисля, че  просто трябва да се грижа за себе си и да не се безпокоя за нищо. Да бъда щастлива в този  момент, тук и сега.  Нещо, което е наложително да практикувам много повече и по-често.

Поддадох се на гръцкия си синдром отдавна, когато не можех да намеря работа след университета. Още тогава се влюбих в тази страна. Исках да живея дълго време в къща в провинцията, близо до морето. Сега е време да изживея мечтата си на остров, много подобен на онези, за които мечтаех всяка зима.

Мат ме глезеше с всички неща, които се колебаех дали да си купя - неща, които в действителност не ми бяха нужни, но които ми носеха радост. Може би щях да се двоумя  дали  да се преселя на Тилос, ако не беше той... Кой знае?