Галерия

1

Отивам на покупки в "Котешката книжарница". На връщане виждам, че ouzeri на Никос (непретенциозно ресторантче за питиета и мезета) се готви да отвори, точно както планираха, когато за последно видях Вангелис. Хората се събират на кея; готвят се за пристигането на големия кораб "Диагорас". Седя известно време на скалите, загледана надолу към невъзможно бистрото синьо море. Възбудата от пристигането на кораба е заразна и се сещам за всичките пъти, когато съм чакала кораб, трябвайки  да се прибера у дома. Този път не се налага да заминавам, си мисля,  наблюдавайки как невъзможно огромният ферибот – същински кит -навлиза в пристанището с грохот, толкова близо до мястото, където съм седнала на скалите. Очаквам с нетърпение да се качвам на фериботи за други острови и да се връщам тук. Корабът се отваря и бълва местни хора, туристи, камиони с тежко оборудване и един свещеник. Йота от пекарната минава наблизо и когато й махвам, се ухилва широко и ми праща въздушна целувка.

Отивам на дълга разходка покрай залива. На връщане виждам другата Мария, в чиято стая отседнахме миналата година, да къса цветя заедно с една приятелка. Гръцкият ми още е ужасен, но поне можем да разменим няколко фрази. После намирам Кийт, шотландеца, който живее тук през по-голямата част от годината. Той седи отвън в кафенето на крайбрежната улица с каубойските си ботуши, избелялата сламена шапка и с колекцията си от лули. През пролетта търси орхидеи, наблюдава птици и се опитва да ги идентифицира, макар че му е все по-трудно да ги помни всичките, както казва. Запътвам се надолу към дома и виждам мъжа от бюрото за морски екскурзии да седи отвън на голяма маса с още няколко души, празнуват рожден ден. Знаех, че в Ливадия ще видя много хора   след няколкото отшелнически дни в селската ми къща. И точно когато се обръщам, за да си тръгна, ето го Манолис, който се връща от плуване. Прегръщаме се сърдечно; минало е доста време, откакто не сме се чували. Отиваме в кафенето на крайбрежната улица, където аз пия фрапе, а той тъпче палачинката си с шоколадов сос и банан. Разказвам му какво стана с Мат.

Неизвестно как понякога ми хрумва нещо и си мисля - ей, той лъжеше и за това. Съчиняваше си легенди за всичко - какво е работил, къде е бил, за снимките на семейството му, които щеше да ми показва. Когато се прибираше от работа и ми разказваше за деня си, за срещите с купувачите на бизнеса му, е измислял и това с невероятни подробности - нищо чудно сам да си е вярвал да известна степен; със сигурност не е можел да постъпи другояче. Не беше просто ексцентричен, за какъвто го мислех; в известно отношение беше психически увреден. Изобретяваше цял приказен свят с фини и много убедителни детайли. Човек е склонен да вярва на хората, които са добри с него, смятам аз, а той винаги беше добър, грижеше се за мен. Но съм много по-щастлива сама, отколкото с човек, на когото не мога да вярвам. Когато истината излезе наяве, той каза, че го направил,защото чувствал, че не ме заслужава такъв, какъвто е, затова трябвало да създаде друг образ. Но пък някои неща ме убедиха, че е лъгал не само мен; лъгал е и секретарката си, лъгал е и Джон, и другите приятели преди две години.

Толкова съм благодарна, че се защитих, че наех къща, която мога да си позволя с мои средства, че сама резервирах полетите и превоза с кораби, че можах да продължа да осъществявам плана, замислен много преди да се съберем с него. А той дори не изложи това на риск, настояваше да поеме половината от транспортните разходи, а щедростта му в последните две години ми помогна да спестя пари, за да дойда тук. Мат не се опита да вземе самолета и да дойде да ме види - остави ме намира, макар че невъобразимо страда, че е съсипал любовта ни. Странно е да не съм толкова емоционално засегната, но ми се струва, че никога не съм го познавала, ни най-малко. Все си мисля, че е малко като на кино, получава се разминаване между картина и звук; докато  изведнъж ми се напомня, че историята, която гледам толкова внимателно, е измислица; просто всичко е фалшиво и аз губя интерес, повече не мога да го гледам.

Когато се връщам у дома, сядам на терасата и един сокол кръжи над мен. Облаци висят по върховете на планините оттатък пътя към манастира. Толкова съм щастлива тук с работата си, с хубавата си къща в провинцията и вече с много приятели. Броя благословиите си и знам, че ще бъде прекрасно лято. В последните няколко години имаше моменти, когато завиждах на приятелките си, живеещи сами, че могат да правят точно каквото искат, без да мислят какво има за вечеря или какво ще правим после, без да трябва да отиват някъде, ако не им се ходи, че могат да се излежават и да се успиват... Сега и аз съм в тяхното положение. Мога да   си работя спокойно вечер върху някой ръкопис, после да почета  малко вън на терасата с чаша вино и нещо за хапване - просто horta с лимонов сок и сирене фета - а когато се стъмни, да вдигам поглед към звездите. Понякога е лесно да си щастлив.

*

В спалнята има птица! Стори ми се, че я чувам наблизо. Вдигнах очи от кухненската маса, където работех, и я видях кацнала на дървените перила на спалнята в мецанина - дребничка, нежна, подобна на орехче. Сигурно е влетяла по погрешка.

Качвам се горе, за да се опитам да я убедя да слезе, но тя подхвръква на другата посока,  дръпвам завесата на спалнята, за да не се блъсне в прозореца, слизам долу и отварям широко двата прозореца на кухнята, слагам малко хляб отвън, опитвайки се  да я примамя да излезе. След още няколко неуспешни опити да я насоча към вратата излизам навън,  оставям я  да се измъкне, без да я плаша.