Галерия

1

Писмото на Йоргос разсея облаците. Случаят бе забравен, работите отново потръгнаха, цялата къща бе прясно варосана, сребърните предмети лъснати, пердетата изпрани и всички очакваха пристигането на “Виенчанина”. Сестрите очакваха от Йоргос избавление от семейното иго, братът очакваше приятеля и съдружника, Христалени започна да крои планове за бъдеща снаха, а майстор Николис проектираше върху лист хартия клиниката, изчисляваше колко щяха да струват желязото и строителния материал. Започна да води преговори за разни парцели, единият бе далеч извън града, другият в неподходящ район, не можеше да вземе решение. 

Завръщането на младия Йоргос обещаваше светло бъдеще за всички. Още преди да вземе решение за снахата Христалени се размечта за внуци и започна да обсъжда с Николис дали да наемат и втора прислужница у дома, за да имат по-голяма помощ. След като огледа разните кандидатки стигна до извода, че Анастасия Ставриди съвместява повечето необходими качества - магазини на централната улица, от добро семейство, а бе и умно момиче и добра домакиня. Какво повече би могъл да иска Йоргос? Замисли се, че това бе удобен случай двете семейства отново да затоплят отношенията си и посети майка й. Тя веднага схвана за какво става въпрос. Какъв по-добър от този зет би могла да намери? Лекар и заможен. Двете жени не казаха нищо на Анастасия. “Ах, тази днешна младеж”, рече Христалени, въздишайки. Дискретно щяха да организират всичко.

Когато през юли лятото на 1932 Йоргос прекосяваше сухата равнина между Ларнака и Фамагуста такава мъка сви сърцето му, че в един момент очите му се насълзиха. Следобедната жега бе задушаваща, усещаше, че не може да диша, мухите го дразнеха, и изобщо чувстваше, че нищо не го свързва с това прежурено от сушата място. Завладя го неописуема носталгия по зелените ливади на Австрия, реките, Виена и нейния живот.

“Плаче от радост, че най-после се е завърнал в родината”, каза майка му, когато го видя просълзен и навъсен.

В голямата гостна го очакваха роднини и приятели. Зад канапето, на което седяха баба му и дядо му, за пръв път забеляза ковьорче, на което бе избродирано “Welcome”.

Сестрите му бяха станали истински моми. Наконтени, красиви, очакваха подходящия момент да го дръпнат настрана, за да му разкажат за техните трепети. За момента обаче никой не можеше да си каже и една човешка приказка поради хорската гълчава.

На входа на града, заобиколен от турците от стария град със зурни и тъпани, го бе посрещнал старият му приятел депутатът от Фамагуста Джелаледин Ефенди. Той сграбчи Йоргос и го разцелува като говореше несвързано. Турците го последваха до дома, където Христалени почерпи всички със сладкиш от мляни бадеми и лимонада.

Голямата зала и дворът се изпълниха с народ. Жените сновяха насам-натам с почерпките, Йоргос не беше виждал децата родили се в рода, приятелите си, които бяха пораснали; бяха изминали цели осем години. Едно младо момче се опита да го заговори и Йоргос с мъка разпозна братовчед си Йоргос Фанос, когото бе оставил дете, а сега бе юноша преливащ от въпроси за медицината, която се очертаваше да следва. Майката на Фанос леля Юлия залепи две звучни целувки върху бузите на Йоргос, които накараха дипломирания лекар да почувства, че се връща във възрастта когато леля Юлия идваше всяка събота у тях с подарък един брой от списание “Възпитание на юношите”, където тя списваше статии под псевдонима “Пастирката Миртό”. Склонността към изящните изкуства бе наследил и синът й, който веднага щом поискаха от него изрецитира стихотворение, написано от самия него по случай завръщането на Йоргос.

Голям късмет да има докторът,

пристигнал от Виена,

да въведе в града ни

новаторски решения,

тифа да прогони, маларията

и всички епидемии...

След като изрече думата “епидемии” той се запъна, понеже забрави продължението и отиде да си вземе написания текст.

С напредването на следобеда майстор Николис рече: “Сега идва голямата изненада” и щракна електрическия ключ. Гостната бе осветена от полилей и тогава Йоргос си спомни, че когато замина нямаше електрически ток.

“Много неща в нашия град са се променили откак ти замина”, каза баща му, “лека-полека ще ги забележиш”.

В окаяно състояние със симптоми на шизофрения и напреднала парализа от стар сифилис преди две години Джелаледин Ефенди бе ходил във Виена. Виенският професор Вагнер-Фаруг бе удостоен с Нобелова награда за лечението на сифилиса с пиретотерапия. Във Виена Джелаледин ефенди се подложил на това лечение и се почувствал по-добре. Поне временно, тъй като поведението му показваше, че болестта е рецидивирала и близките му гледаха на Йоргос като на спасителен пояс, пристигащ за да излекува Ефенди.

На следващия ден сутринта колата пристигна и откара Йоргос до дома на Ефенди. Той го прегледа и бе уверен в диагнозата. За негов късмет веднага намери болен от малария, взе му кръв и направи с нея инжекция на Ефенди. Той бързо разви симптомите на тежка малария. Температурата се качи до четирийсет градуса, а лятото бе горещо и ханъмите го омотаха в мокри кърпи, за да смъкнат температурата. Ефенди даде на доктора автомобила си, “Форд” с гюрук да идва и си отива с него, за да го преглежда. По два-три пъти на ден Йоргос ходеше в стария град в конака на Ефенди да следи развитието на болестта. След всяко посещение обикаляше из стария град, църквите и Саламина посред лятната жега, наблюдаваше гущерчетата сред старините, гмуркаше се в морето. Ходеше гологлав под жаркото слънце, толкова че гърбът му изгоря и се наложи Христалени да го намаже с кисело мляко, за да може да заспи през нощта.