Галерия

1

Телеграмата бе от Брайтнер, приятел и асистент в клиниката на фон Айзелберг. Пишеше му, че е избран за редовен преподавател и директор на хирургическата клиника в Инсбрук и щял да поеме длъжността от петнайсети септември. Когато някой се сдобиел с подобен пост обичайна практика било да взима при себе си доверени сътрудници. Като асистент при него щял да отиде Хохе и той правеше предложение на Йоргос да дойде като негов сътрудник.

Без да се замисля Йоргос отиде в пощата и пусна телеграма:

“Поздравления, пристигам с първия кораб”.

След това изчака да поднесат сладкото след вечеря, за да им оповести решението си. Баща му седеше отсреща, отзад на стената се провиждаше бродираното кадро ”Welcome” и докато Йоргос гледаше сцената си помисли, че в действителност вече бе заминал. Майстор Николис, който бе пристигнал със свитък чертежи, за малко да получи сърдечен разрив. Доста дълго остана смълчан и накрая каза:

“Повече няма да имаш никаква финансова подкрепа от мен, нито пък ще поддържаш контакт с нас.”

Христалени се затвори в стаята си и се разплака мълчаливо. Сестрите му бяха безутешни.

На следващата сутрин посети пациентите, които му дължаха, да си прибере борчовете. Потърси Джелаледин Ефенди и го намери в градината да бере цветя.

-“Моето доктор”, провикна се той, “донесете нещо да го почерпим”.

Седнаха под високия свод и Йоргос му каза:

“Ефенди, имам нужда от пари, нека си оправим сметките”. Ефенди го прегърна и каза: “Животът ми, имотът ми, всичко е твое”.

Когато, обаче, Йоргос определи сумата от седемдесет и пет лири, той изведнъж се разгневи, започна да го ругае и го изблъска от стаята.

“Край, отново изпадна в ремисия от цицилък”, помисли си Йоргос.

На следващия ден сутринта Ефенди му изпрати четирийсет лири. Парите едва стигнаха за параходния билет и Йоргос замина сам, този път без да го изпрати никой, освен брат му, който го изпроводи чак до кораба.

Докато се отдалечаваше от кипърския бряг почувства абсолютна увереност в правилността на избора си. Не изпитваше никакви угризения, въпреки че позицията на родителите му го натъжаваше. “Може би в някакъв момент ще се върна”, помисли си, “сега обаче това е невъзможно”. За него бе голяма чест, че Брайтнер го бе избрал. Имаше му пълно доверие и го ценеше високо. Отново и отново се сещаше за думите му, за историите му. Един път, беше му разказал той, вече се бил завърнал от Сибир и го били посрещнали като национален герой като го канели навсякъде да говори за премеждията си - на приеми, на прояви. Обаче никой не го попитал дали има пари. След инфлацията заплатите му от клиниката за шестте години на неговото пленничество не стрували пукната пара. Нямал нито дрехи, нито обувки и една вечер асистентът Фукс го повикал у дома си и му дал чифт нови обувки и един костюм. На Йоргос му се струваше, че чуваше топлия му глас да разказва: “Както се движеше влакът, ноември месец посред зима, на малките провинциални гари за нашето посрещане бяха строени премръзнали дечица с хартиени знаменца, единственото, което си мислех, единственото, което ми минаваше през ум бе, като изгубено куче да се домъкна до дома, до работата си”. Да, да се завърнеше в Европа при изнурителната си, но интересна работа, към оживените разговори, далеч от това безделие, от протяжните следобеди, от оглупяващата жега, от предразсъдъците, от това размътващо ума състояние, щеше да се завърне на място, където да може да упражнява ума и преценката си, да отваря вестника и да чете статии, върху които да разсъждава с дни наред - умни, пълни с духовност. Мразеше корабите, винаги го хващаше морска болест, и отново се сети за Брайтнер, който разказваше как като лекар се качил на един кораб и не можел да се държи на крака от морската болест. 

Пристигна във Венеция през ярък слънчев есенен следобед. Влакът за Инсбрук щеше да отпътува на следващия ден сутринта и така той прекара вечерта сам, обикаляйки из тесните улички на Венеция. Чувстваше се свободен, окрилен, изпълнен с въодушевление и нетърпение за новата работа.

Отиде до телеграфната станция и телефонира на Мария.

“Ach Du, ах, ти ли си?”, отвърна гласът й. Преливащ от радост й разказа новините. Качваше се и слизаше по мостовете, гледаше ресторантите пълни с хора, душата му ликуваше.

За пръв път отиваше в Инсбрук. Красив град високо горе в Алпите заобиколен от покрити със сняг планини. Навсякъде около града имаше ски курорти. Следвоенната беднотия е видима. Клиниката бе стара, а бяха обещали на Брайтнер, че ще построят нова.

Обясни на професора финансовото си състояние, но въпреки всички усилия Брайтнер не можа да му осигури място на постоянна заплата. Не бяха предвидени и прехрана, и покрив в клиниката. Предложението бе за доброволен труд. Самият той бе без пукнат грош, никога не бе получавал високи възнаграждения, а собствените си пари бе раздавал на бедните, които бяха в нужда. Повика помощника си доктор Шпренглер, който бе местен човек, а майка му имаше малка гостилница. Уреди Йоргос да се храни там безплатно и му намери и един професор, който искаше да учи гръцки. Така си подсигури оскъдни джобни пари. Стаята, която намери, делеше с един немски лекар и така наемът му излизаше по-евтин.

Ханс, неговият съквартирант, бе симпатичен млад лекар от Бавария. С течение на времето Йоргос разбра, че както мнозина други Ханс също бе увлечен от хитлеристката пропаганда. Ставаше всяка сутрин преди разсъмване и Йоргос го чуваше как си подсвирва или припява стара войнишка песен:

...tut ihr Stolz mit roten Wangen

die wie Milch und Purpur prangen,

denkt, die Rosen welken bald…