Галерия

1

“Не се тревожи, той често идва да ме навестява. Сутринта пак го видях. Беше облечен в белия си костюм и прекоси двора с бастуна си. Но не говори с мен. Какво да правя като живея повече с мъртвите, отколкото с живите. Спомняш ли си, че ти казвах, че и баща ми ми се явява?”

“А чичо бе и труден човек. Поизмъчи те, нали?”

“В началото като се ожених започвах да готвя още от сутринта дивеча, който той носеше, какви ли не благини. Тогава таверните предлагаха пиене, но не и храна, и така онези, които излизаха да се забавляват, взимаха със себе си и ястията. Запържвах заека, лука, отделно дробчетата. Слагах всичко в дълбоки чинии и увивах всяка с кърпа. Поставях ги внимателно в кошницата. Той взимаше кошницата с велосипеда в таверната, за да вечеря и заедно с неговия приятел Захариас да гуляят с музикантите, които свиреха. Аз бях вечно заспала, когато той се връщаше. Сутрин намирах кошницата с немитите чинии. Но никога не ми минаваше през ум, че това не бе редно. Дори сега, когато ти го казвам, ми се струва, че не е редно да го казвам. Сякаш върша нещо непочтително. Кажи ми ти как си?”

Йоргос й разказа за Виена, как е бил и как се чувства сега.

“Да се върнеш там, моето момче”, каза Меропи, “все още не ти е дошло времето да се върнеш тук”.

“Кажи ми, лельо, как прекарваш дните си сега?”

“Какво да ти кажа, драги ми Йоргос, непрекъснато си спомням добрите стари времена. Помниш ли когато беше малък и непрекъснато искаше да ти разказвам истории? Идват ми наум куп стари истории. Струва ми се, че миналото се е превърнало в настояще. А онова, което се случва сега, е лишено от всичко съществено. Затова и непрекъснато забравям; но за теб времето да се върнеш още не е дошло.”

“Разкажи ми, лельо, историята, която ми разказваше когато бях малък.”

Той седна по-близо до нея и Меропи започна да му разказва любимата си приказка: “Птицата на Оливър”.

Един следобед, когато бе отишъл да види Джелаледин Ефенди, Йоргос се разходи из стария град сред порутените църкви и запали свещичка на Свети Георги Ексоринос. “Дано да ми помогне да замина оттук”, помисли си без да посмее да го изрече на глас. “Свети Георги Ексоринос” бе любимата му църква. Запусната, в турския сектор, когато Йоргос бе дете вътре държаха животни. По-късно бе почистена от Михалакис Лоизидис, който осигури за целта специално разрешение от турците. От време на време в църквата се отслужваше литургия. След Малоазиатската катастрофа се сдоби и със свещеник - отец Манеас, бежанец от Мала Азия. Първият път, когато отслужи пасхална литургия в “Св. Георги Ексоринос” отец Манеас реши да изнесе Плащеницата Христова и да обиколи и турската махала. Имаше разногласия дали това трябваше да стане, тъй като раните от Малоазиатската катастрофа все още бяха пресни и нашите се страхуваха от евентуални сблъсъци. Отец Манеас го успокои, започна изнасянето на Плащеницата и когато стигна навън пред турските кафенета, на безупречен турски се помоли за здравето и благоденствието на турската общност, за духовния водач на тяхната религия, за мира и благоденствието на всички жители. Оттогава гърците използваха редовно храма за своите литургии.

 Майстор Николис взе решение да закупи парцел в центъра на града, дори плати за него доста скъпо, тъй като бързаше да строи и нямаше време за пазарлъци. Пристъпи към архитектурния проект за клиниката, към който прибави и дом за Йоргос. Всяка вечер носеше чертежите у дома, разпъваше ги върху голямата маса и разпитваше Йоргос за подробностите: колко голяма трябва да бъде операционната, откъде трябва да минава водопроводната инсталация и прочие. Йоргос отговаряше неохотно, сякаш всичко това се правеше за някого другиго, мислеше си за своите изследвания, които бе зарязал по средата, спомняше си операта, Франц в неговото кафене, който щеше да каже: “Завърна се в родината си лекарят Марангос” и не можеше да свикне с идеята да стане лекар в някакво село, каквото му изглеждаше Фамагуста, и да слага хининови инжекции на болните.

Дните минаваха, обръчът на жегите се затягаше и единствената му утеха бяха морето и бараката, която майстор Николис построи на пясъка.

Преди да замине за Виена на плажа имаше дървени бараки върху железни колове забити в морето и оттам жените правеха морските си бани. Сега бараките бяха махнати, само по някои места на плажа бяха останали да ръждясват коловете. Пясъкът бе топъл и изключително чист. Водата - кристална.

Ако в последна сметка останеше във Фамагуста щеше да си построи къща на морския бряг, поне това - да се събужда всяка сутрин и да вижда морето.

Една сутрин майстор Николис дръпна Йоргос настрана.

“Слушай да ти кажа нещо”, рече му, “и добре да го запомниш, не съм те изпратил във Виена да ставаш професор по медицина. Изпратих те да се изучиш, за да станеш лекар и да се върнеш в родното място”.

За да бъдат здрави темелите на клиниката майстор Николис настояваше да заколи петел и да направи софра на строителния предприемач. Закичи цвете на петлика си и целият грееше от радост. И Христалени облече празничната си премяна, сложи златните верижки, пръстените и така накичена обикаляше из къщата и даваше нареждания на жените, които приготвяха масата. Беше се погрижила да покани Анастасия и родителите й и дискретно я сложи да седне до Йоргос. Йоргос си я спомняше като малка, сополиво бебе, което непрекъснато плачеше, и като я видя сега му направи впечатление - хубава девойка, добре облечена. Установиха, че интересът им към музиката е общ и бъбреха докато Христалени ги гледаше, плувайки по вълните на щастието.

Но не бе писано щастието й да трае дълго. На следващия следобед, докато Йоргос слизаше в жегата към лечебницата, вървейки под сенките, пощальонът го застигна с телеграма в ръка. Ако телеграмата бе попаднала в ръцете на майстор Николис със сигурност животът на сина му щеше да вземе друг обрат.